11AM – от Боби Петров

Беше една от онези пролетни съботи, в които просто не ти се стои вкъщи, защото времето е повече от страхотно. Чарли ми звънна и предложи да се разходим – съгласих се веднага.

Взехме по една бира от кварталния магазин и се пуснахме по Раковски (хей, признай си, че това е една от най-готините улици в милата ни столица). Вървяхме и водихме всевъзможни разговори, редувайки се при отпиването от бутилките, за да не се получават излишни паузи в диалога.

– Бях на среща снощи.
– Верно? И как беше?
– Не беше лошо. Обаче или тя не знаеше, че е среща, или аз трябва да изчистя паяжините от темите ми за разговор с мацки.

Вървяхме и нищо в този момент нямаше значение, освен самото вървене. Слънцето тъкмо беше преминало зенита си, разбирай, че часът минаваше 12 на обяд, а около нас тротоарите се пръскаха по паважите (усети ли тънката шега?). Майки с деца, влюбени двойки, пенсионери с бастуни, талази ученици – София се пробуждаше от гадната зимна хибернация.

– Братле, а какво мислиш за постоянно забързващия се ритъм на живота?
– Не мислиш ли, че това е някак банален въпрос и концепция?
– Не те попитах това…
– Да, извинявай. Ами харесва ми. Ужасно много ми харесва. Чувствам се страшно жив в такава среда – приеми ме за риба, а хората наоколо – за океан.
– Харесва ми сравнението. Понякога ми се иска да погълна града.

“Понякога ми се иска да погълна града.” – толкова месеци по-късно все още не съм съвсем сигурен какво точно би трябвало да означава тази фраза. Подозирам, че е от онези неща, за които всеки намира смисъла сам за себе си. Знам само, че Чарли често повтаряше този израз – искаше ми се да разбера какво той си представя, когато го използва.

– Наскоро си мислих – как ти се струва идеята да си на социална диета?
– Я разясни, не те разбирам?
– Не ти ли се е случвало да разговаряш с толкова интересен събеседник, че, дори и да сте на маса, просто забравяш, че си гладен. Сякаш разговорът е единственото нещо, което може да те нахрани истински.
– Човече, та аз не съм ял от… приблизително два дни.
– Последните два дни сме заедно постоянно, не е ли така?
– Именно.

Минавахме кръстовището с Графа, когато на светофара видяхме най-интересната гледка: майка с малко дете (не повече от 4 годишна възраст); в едната си ръка майката държи ръката на сина си, а в другата – книжка; вървят, а тя му чете; той е забил поглед в небето и попива всяка дума, сякаш опитвайки се да си я представи, сякаш рисува картини в градската синева.

– Помниш ли като беше малък?
– Зависи…
– Кой е най-яркият ти детски спомен?
– Бях вкъщи. Направих си къща от одеало, разстлано между два стола. Стоях „затворен“ и си играех, необезпокояван, понякога четях… разбирай „сричах“. Защо?
– Значи от малък се криеш от света?
– Дай ми една хубава причина защо да не го правя?
– Туше, приятелю, туше…

Крайната ни цел беше Народният. По-скоро пейките в градинката пред него. Стигнахме и се настанихме на едно от дървените съоръжения. Отпихме по веднъж от новите бири, които тъкмо бяхме купили от магазинчето.

– А сега какво?
– Как така?
– Ами ето, събота е, обяд мина, това какво те кара да си мислиш? Ей така, асоциативно – какво е първото нещо, което минава през главата ти в събота в… (поглеждам часовника) дванайсе и двайсе и една?
– Нищо. Абсолютно нищо. Не съм спал тая вечер – слушах колите, минаващи по булеварда.
– Ти си ебати странният тип, казвал ли съм ти го?
– Виж дървото – май е цъфнало. И е толкова зелено. Не ти ли се иска да изживееш поне един ден като дървесно листо? Ще се храниш със слънце, ще слушаш разговорите на хората и ще ги наблюдаваш, а през другото време ще поглъщаш града, почти буквално…

Bobby, out!