11AM – от Боби Петров

последният човек на Земята
седеше в своето кожено кресло
и слушаше тракането на големите стрелки
на стенния часовник,
който, вместо кукувица, имаше синигер.
синя птица, която последният човек
беше извадил от гърдите си, за да постави там,
където й е мястото – в сърцевината на времето.
последният човек на Земята
размишляваше за живота,
който беше пропуснал да приключи за него
така, както беше приключил за всички останали.
в живота на последния човек нямаше страх,
нямаше и причини да го има –
политиците бяха умрели, войни нямаше,
нямаше и агресивни глупци,
които да го нападнат, защото беше пуснал силно музика.
в света на последния човек нямаше нетолерантност,
нямаше и откъде да дойде тя –
всички цигани, негри, друговерци и, опазил Бог, “педали”
бяха изчезнали и нямаше да се върнат.
той беше защитен от тяхната поквара,
от гнусните им същества
и от децата им, едно от които
несъмнено щеше да е антихриста.
в мислите на последния човек беше спокойно,
защото нямаше работа, нямаше тревоги,
нямаше и как и от кого да се появят.
последният човек беше последен неслучайно:
той така си пожела –
да ги няма онези, които правят света ужасно място.
сега последният човек седеше сам в своето кресло,
държеше револвер,
вдигна го към главата си,
опря го в слепоочието
и натисна спусъка.
последния човек на Земята беше осъзнал,
че е абсолютен идиот
и смисъла на всичко
се крие в другите.