колегата.

23/02/2019

сега веднъж петър имаше колега, дето се казваше… не помня как, не е важно за историята. и петър супер много харесваше колегата, щото той пък беше супер пичага. колегата беше от ония хора, дето винаги знае точната шега, изчаква те за обяд и не харесва същите неща, които не харесваш ти. а да, и носеше бира в правилния момент.
та петър и колегата бяха в кръчмата до офиса една сряда на февруари и си говореха за поредния проект, който ралица от счетоводството беше омазала, ама тоя път здравата. и докато пиеха наливна ариана, петър каза “…ей толкова лесно се прецакват нещата. един ден си тук, в другия…” и щракна с пръсти. и това щракане закънтя в етера като звън от хиляди космически камбани, построени от бог, ама не нашия бог, а някой извънземен такъв, дето е още по.
и колегата замръзна.
поклати глава, а усмивката му изчезна и очите се изцъклиха. все едно се събуждаше от сън. и той наистина така правеше. ама не беше сън, а хипноза. щото колегата всъщност беше най-злия офисен дебил на света. от тия, дето идват първи и си тръгват последни и винаги обръщат внимание на това по време на оперативки. от тия, дето отговарят на служебни мейли в единайсе вечерта и те карат да се чувстваш гузно. а бе, тегав тип беше. и всичките му предишни колеги го мразеха и се ебаваха с него по време на обядите си. и понеже беше така, за рождения му ден го бяха подлъгали да отиде на хипнотерапевт уж да подсили литературните си таланти, щото той, нали, имаше фейсбук страница за поезия, която обаче не вървеше. ама колегата не знаеше, че хипнотерапевтът беше от нашите и вместо да го направи следващата звезда на жанет 45, в хипнозата го направи благ и хубав човек, дето после отиде на нова работа и стана любимец на всички и най-вече на петър.
и след тоя покварен обяд светът се обърна с хастара навън. и офисът от тая история все едно се запали и животът на всички стана адов. и петър беше тъжен, а колегата даже го повишиха, щото успял да реши проблема на ралица и даже спечелил пари за компанията.
и колегата всъщност се оказал антихристът и задвижил апокалипсиса, изкачвайки се по корпоративната стълбичка. и паднали бомбите и всички били чао, а злият дебилен смях на колегата закънтял из небитието редом със звъна на ония космически камбани, за които говорихме по-рано.

Advertisements

моментът на въртене
създава кръговрат
и цикъл след цикъл след цикъл
се сменя все същото.
година, месец, ден,
картини се повтарят
и разказват позната до болка история.
а отправната точка съм аз
и винаги някоя тя.
понякога и тя е все една и съща.

цитирам по памет,
че глухарчето не е идея
и аз не съм поет,
но понякога, след пет
часа ми се иска
да съм на няколко бири
и да изключа щепсела
и да спра кранчето
и да оставя вътрето да оттече.
обаче не става и затова
изсипвам думи в редове,
без ритъм, без рими, в свободен
бял и никакъв всъщност стих.

и така.

%d bloggers like this: