11AM – от Боби Петров

бос съм
в пясъка на моя хол
дървени дъски
и малко икеа
и звуци като от лятото
и саксофон
и прекалено много спомени
и отново съм аз.
за миг краката ми са мокри,
бриз и вълни и мирис на сол
и чайки и съм вкъщи.
размърдвам се,
подът е влажен.

ако всички сме едно клише,
нека сме това със звездния прах,
за да знам, че аз и ти
сме всъщност едни и същи
и идваме от звездите
и все някога някъде
пак ще бъдем заедно
там горе,
сред празнотата на космоса.

това не е за нея,
това е за него,
за него, който е изгубил пътя си,
за него, който е изгубил най-вече себе си,
за него, когото познавах преди.
видях го преди време да се дави,
потъваше и се мяташе в дълбините на миналото,
в плитчините на настоящето,
в привидните възвишения на бъдещето
и в липсващата материя на това, което можеше да бъде.
пиша това за него,
хвърлям го като спасителна жилетка,
като сал от дървета, расли в джунглата от хора,
като писмо в бутилка, написано на чужд език,
който той сам трябва да научи,
без помощ, без време, без излишни мисли.
пиша това за него,
защото мисля, че го познавам достатъчно добре,
защото знам, че той има нужда от него,
защото съм сигурен, че първо трябва да открие себе си,
за да стъпи на крака и да поеме по пътеките
и скалните масиви
и да тръгне след чуждите стъпки
или да ги пренебрегне,
и да направи свои в притеглящата кал,
но да стигне до ново кръстовище,
да избере отново път,
да срещне другите по пътя,
да срещне другите насред себе си,
да срещне себе си насред нея.
пиша това за него,
защото аз съм той,
но той не съм аз,
защото някога бях в него,
но сега сякаш го наблюдавам отстрани
и единственото, което мога да правя,
е да пиша.