Иван беше на близо тридесет и беше наел едно от таванските помещения в блока. Беше дружелюбен към останалите обитатели на сивия кивот, макар те да не се държаха така с него. Младежът учеше метафизика в градския университет и, ако не се лъжа, беше в средата на своята докторантура със специализация в намирането на връзка между животите на хората, емоциите, които излъчват дърветата, и дали те вкупом са пропорционални на броя слънчеви зайчета, които едно дете прави в рамките на един астрономически час. Често Иван заставаше пред малкото си прозорче и наблюдаваше своите съседи, които бяха идеалната извадка за неговите проучвания.

Една блокова тайна, която ще ви издам е, че от време на време Иван гостуваше на небезизвестните, пък макар и леко мистериозни съботни обяди на господин Съмърсет, тъй като и двамата споделяха любовта по големите облачни птици и тяхните ритуали за чифтосване.

сега веднъж било петък късен следобяд. или “петък в пет”, както повечето хора пунктуално наричали този момент от седмицата. в петък в пет се случвали две неща: “нещата вървяли плавно, защото нищо не можело да се прецака” или “всичко се прецаквало за отрицателно време и петък в пет се превръщал в ад” – този случай не бил нито един от двата. в този точно петък в пет Пешо се намирал пред един блок някъде из столицата, кварталът бил един от онези, а самият блок – висок, дълъг, сив, с паркинг пред него, една мръсна полянка с няколко детски катерушки и нищо повече, но и нищо по-малко. Пешо седял пред този блок, броял етажите и балконите и си представял хората, които живеели вътре. описал ги по причудлив начин в своето тефтерче, а на корицата написал “Блоково”. част от това тефтерче аз вече публикувах, защото го намерих случайно изгубено някъде из софийските барове, а останалата, непубликувана част смятам съвсем скоро да споделя с теб. не за друго, ами ми се струва достатъчно интересно четиво.

чичо Пламен живееше на третия етаж отляво. беше благ побелял мъж на незнайна за съседите възраст. бръчките в лицето му показваха само част от онова, което бе преживял, но дори само те вдъхваха сериозен респект. 
всяка сутрин чичо Пламен разхождаше спомените си по перваза на балкона, редейки ги един до друг и посипвайки ги с пепелта от запалената първа цигара. кафето си държеше в ръка, сякаш беше най-близкият му приятел. погледът пък беше вперен винаги нагоре, следящ белите облаци и дърпащ ги с тънки невидими конци напред-назад из небето.
друго любимо занимание на мъжът бе да се разхожда из квартала привечер, когато хората се прибираха от работа, децата играеха шумно по обсипаните с боклуци полянки, а кучетата тичаха ли тичаха след подхвърлените от стопаните им топки и пръчки. всяко едно лице, което чичо Пламен виждаше, оставаше запечатано в съзнанието му, зашиваше се като бяла прежда в мозъка и държеше разсъдъка му цял, пък макар и криво закърпен.

%d bloggers like this: