11AM – от Боби Петров

гладът ми за теб е чудовищен,
гладът ми за теб ме поробва,
гладът ми за теб ме дави в плитчини.
този глад обаче не съм аз.
насред него намирам себе си,
заситен с его,
потънал в мисли,
загледан в бъдеще,
което няма да се случи.

а когато отворих прозореца ме връхлетяха два снопа слънце, които се осмелиха да се забият право в очите ми. известно време не виждах, но чувах тракането на зъбните колела в главата на продавачката в цветарския магазин долу, както и няколко жални стона от руската музика на съседката. съседката, която се изнася между другото. отива по дяволите, кой го интересува къде отива. постоях за кратко така, заслепен, а после реших да мръдна леко встрани. ударих си аурата в радиатора, от който се процеждаше мъглата на неплатени сметки и възгорещи зимни вечери.
затворих прозореца. отдръпнах се назад и стъпих с единия крак в миналото. с другия стоях в настоящето, а ръцете ми бясно се бореха да се хванат за нещо от бъдещето, за да се издърпам обратно в смислената част на живота. а от всички страни усещах нейния глас, който като обрив се беше впил в кожата ми и не ми даваше нито миг покой. въздъхнах. седнах на дивана и отпих от чашата със забрава. беше време да дремна.

тя беше като светъл лъч,
отразяващ се във огледало:
бягаща, светла, заслепяваща,
неуловима и тъй крехко плаха.
тя беше като облаците,
които крият тази светлина
със своя сив навъсен поглед от високо
и деня заклещен във юмрука на страха.
тя беше минало без спомени,
бъдеще, без погледа напред,
но никога настояще,
никога.