11AM – от Боби Петров

с глава разбивам камъни,
разбивам нерушащи се стени,
с ръце дълбая ями,
копая дупки, заравям спомени,
но само в сънищата си,
защото всъщност
съм част от приключил цикъл
и не ще се освободя преди
да взема себе си в ръце
и да се изхвърля от горящия влак,
движещ се по все същия маршрут.
маршрутът счупен е
и не изисква ни един билет
но бавно в тинята потъва,
съставена от пот и мен и изкопана пръст,
в която сам съм се поставил и
в която май ще си полегна да поспя
само за още пет минути.

влакът се бави,
влакът няма всъщност спирки.
сам съм на перона
на гара без кондуктори,
без релси,
без семафори,
без други пътници,
без дори да е гара.
влакът не ме чака,
не чака и теб,
никога не ще го дочакаме,
никога не ще се качим.
имаме уж билети,
но те се разпадат в ръцете ни,
изтичат като пясък през пръстите,
вятърът ги развява из въздуха.
дали някога ще достигнем
крайната точка на своето пътуване?