11AM – от Боби Петров

пет баби на една кука
пет дни плетат
нишката, с която
е извезана Вселената
и с която Съдбата
си връзва панталоните,
за да не стане за срам
пред разярената тълпа.
аз кука нямам,
нишката се скъса
и опитвам да я вържа
на малко скалъпено възелче,
та прости ми,
ако съм малко объркан
или неловко се спъна
в собствения си късмет,
извиня му се и го подмина.
на теб разчитам да ме спреш
и да ми помогнеш
да се изправя и да продължа.
надявам се с теб.

ако вселената се събира
в орехова черупка,
ти ли ще си орехотрошачката,
която ще ми помогне
да я погълна?
и в този ред на мисли
ще си я споделим ли?

тя е най-красивата илюзия

в тази част на видимия Космос.

посягам да я хвана за ръка –

проблясък, малкият Голям взрив,

образът й се размазва

и изчезва в мрака на нощното небе.

Мираж.

онзи Мираж, със спомена за който

заспивам всяка нощ.

А Вселената продължава да расте,

надува своя атомен балон.

не, че за мен има значение –

илюзията си е илюзия.

или не съвсем?