11AM – от Боби Петров

бос съм
в пясъка на моя хол
дървени дъски
и малко икеа
и звуци като от лятото
и саксофон
и прекалено много спомени
и отново съм аз.
за миг краката ми са мокри,
бриз и вълни и мирис на сол
и чайки и съм вкъщи.
размърдвам се,
подът е влажен.

понякога ми трябва само
да видя големия син аспирин
и да се понося по вълните му
вечер когато говорим с персеидите
за теб и за това че те няма
и когато пясъкът на плажа изтича
между погледите като в часовник
и отмерва времето до края
на нас и на света
и на всичко
до което сме се докосвали.

с камъче разбиваш
неподвижната водна покривка,
безвремие под формата на вълни,
и мечтите ми също
разбиваш,
и после камъчето потъва,
и на дъното среща други,
по-обли свои събратя,
но на дъното няма вълни
и е някак спокойно,
и мечтите ми са се сякаш удавили,
с ръце протегнати към беглите
слънчеви зайчета, проникващи бавно,
без много усилия
в дълбините на времето.