11AM – от Боби Петров

и слънцето излиза от буркана,
и звукът на вълните наближава,
и вятърът отива на почивка,
и дърветата плетат зелени паяжини,
и усмивки по лицата,
и аз и ти – щастливи,
поотделно.

наслаждаваш се
на всяка капка въздух
всяко вдишване от дъжд
и всеки допир от прохладата
които носят нищо повече
от временно разсейване
и може би понякога
леко изтръпване
и усещане за лекота.
останалото е тиня
и асфалт и прах
и самота
и море от неистини
в средата на което си сам
с една платноходка
а вятърът е отишъл
в командировка
и не ще се върне скоро.

аз съм тук,
той е на брега.
мен ме блъска вятър,
при него пък е бриз.
аз съм в стая
с дървен под,
със сини стени
и постери,
и гумени патета на рафта,
и книги, хаотично наредени на лавица,
и бирени бутилки по масата,
и полу-готова храна в чиния,
и бели врати,
и коркова дъска със спомени, които всъщност са отскоро,
и музика от колоните,
и хлад от леглото,
и празнота,
и поглед напред.
докато той е там,
у дома,
наивен,
забравен,
сред слънцето,
сред пясъка,
сред морето,
сред вълните,
сред изгубени приятелства,
сред умрели въздишки,
сред потънали мисли,
сред детски игри,
сред сглобяеми замъци от конструктор,
сред музика, от която ми се повдига.
всъщност аз съм той,
но него го няма,
разминахме се,
изгубих го.
аз съм насред улици
и хора,
и шум,
а той потъна.
и съм в града,
и градът ме поглъща,
и ме изплюва,
и хората не ме виждат,
и е хладно понякога,
дори когато пече,
и бирата ми казва наздраве,
и е хладно понякога,
и го търся, за да му благодаря,
че ме е докарал дотук
със своята наивно синя кола, носена от бриза,
която паякът на времето отнесе на някакъв забутан в съзнанието паркинг,
но не го намирам.
и бризът понякога е просто вятър,
и понякога е доста хладен.
и може би ми носи скрит аромат,
и ми ухае на теб,
а ти си се скрила при него и не те намирам.
и пред мен е само екранът,
и екранът е празен.
и екранът гледа напред.