11AM – от Боби Петров

да гледам движенията й,
начинът, по който сбръчква чело,
как връзва косата си
(защото да, тя е по-красива с вързана коса,
която показва нежната й шия),
лекото потрепване на устните й,
когато не е доволна,
пръстите й, които изящно свиват
убийствена цигара,
начинът, по който я пали и я пуши,
как издиша дима,
как се смее, как говори,
това са дребните красиви неща, до които имам достъп.
толкова повече ми се иска да виждам
как се събужда, как се прозява,
как се разсънва,
как се съблича,
по-важното – как се облича,
как мие зъбите си,
как се храни,
как очите й се насълзяват,
когато гледа хубав филм
как ме целува, как заспива.
обаче ще перефразирам малкия принц:
“важните неща са невидими за очите”,
така де – поне за моите.

едни очи в повече.

малко по-зелени
и красиви,
отколкото щастливи,
вперени във нищото,
а не във мен.

една монета в повече.

стискам я в ръката си,
а останалите две са на очите ми,
ще ги дам Лодкаря,
за да ме отведе
отвъд омразата,
при Евридика,
а с монетата в ръката си
ще закупя два билета за подземното кино,
където ще гледаме със нея романтична комедия,
ще се тъпчем с пуканки,
ще се целуваме скришом в тъмнината
и ще се смеем в лицето на Хадес, прожекциониста.