11AM – от Боби Петров

помниш ли, когато
София беше по-голяма
от целия голям свят,
когато Овча купел беше дом,
а самотен кон те преследваше
по улиците вечер,
когато маршрутката беше ежедневие,
когато Народния беше нещо като сцена,
когато бирите на пейка бяха свежест,
когато срещите на Попа бяха новост,
когато НДК беше голям, твърде голям,
когато Старбъкс беше още лукс,
когато метрото беше объркващо,
когато Борисова беше “онзи парк там”,
когато се влюбваше на всеки ъгъл,
когато Славейков ви обгръщаше в нощта,
когато я изпращаше всяка вечер,
а после нищо,
когато тя се превърна в друга,
когато Раковски беше “твоята улица”,
когато Лозенец беше по-вкъщи от вкъщи,
когато една мансарда чуваше глухи викове,
когато центърът започна да се смалява,
когато тротоарите ти станаха приятели,
когато улиците те обгрижваха,
когато паветата знаеха всичките ти истории?
помниш ли, когато
лампите гаснеха,
щом се разминехте,
за да ти кажат да забавиш ход
и да посегнеш към града?
помниш ли, когато
всички те бяха недостатъчни,
когато очите ти се счупиха
и паднаха на хиляди стъклени парченца,
когато загуби думите си,
когато движенията станаха ненужни,
когато тя ти открадна същината
и не ти я върна?
ще си спомняш ли, че
и тя, и ти сте сами.
и никак, никак не сте цели?

да се луташ из кратерите
на улиците и хората
и да търсиш все смисъл
без смисъл да има
е тъжно и страшно,
но най-вече човешко,
защото всеки от нас търси себе си
и търси изход от мъглата,
която е заляла този град
и за която единствено
си струва да се пише.
а изход няма или поне не привидно,
а крие се в слънцето,
което пък е странно срамежливо.
но ето го, прокрадва се,
идва малко по малко
и огрява тез кратери,
тези дупки в паважа
и дупките в нас и в душите ни,
които не ти позволяват да се откажеш.