11AM – от Боби Петров

пада гръм,
но димът не е от горящи дървета,
синьо-зелено безвремие
и се носиш по бриза,
без риза и с някаква липса
на нещо по-важно.
наречи ме глупак,
но пак ще се сетя за едни лунички
и за нея
и тихо с китара в ухо ще остана
за малко на място с тъпа усмивка
и ще изчакам нощта да изгрее.

сега веднъж видях една светкавица. нямаше гръм, нямаше звук, нямаше тътен, нямаше дъжд – една проста светкавица, една ярка ръка се пресегна от небето и хвана в дланта си къщата, стояща върху далечния хълм. когато постройката пламна, разбрах, че светлият гигант, пресягащ се за поздрав към онова семейство, носи проклятието да запалва всичко, което докосне. цар Мидас на унищожението. за миг къщата изчезна почти толкова бързо, колкото беше пламнала, ако не и малко по-бързо. нямаше писъци, нямаше реакции, нямаше сълзи.

а ръката се прибра и след няколко ужасно тихи минути се спусна отново.

гигантът просто искаше да си играе.