11AM – от Боби Петров

очите на оня стар дядо,
дето седеше безплътно,
и празно, без капка движение,
зад вратата на входа,
на светната лампа
и гледаше мен,
после асфалта,
после пак мен,
после нищото.
очите му шепнеха,
че не е съвсем истински,
че е бил някога,
че чака и дебне
да види деня пак безкраен,
но знае, че ден не ще дойде
и това ще е краят.

снимаш,
а камерата в ръцете ти,
по стара индианска традиция,
поглъща душата ми
и я запечатва в черно-бяла
лента, която
понечвам да срежа с ножица,
за да дам начало на новия ден.

вървя по неугледна пътека
понякога е хлъзгава
понякога е суха
тук-таме павирана
друг път кална или просто прашна
и всичко е потънало в сумрак
вървя и се препъвам в камъни
или в корени
или във тела
понякога дори си мисля
дали просто да не спра
но нещо ме тегли напред
и го следвам
една невидима ръка
държи моята и ме превежда
и ми показва пътя
и подозирам, че ръката е твоята
кажи ми само, ще дойде ли деня?