11AM – от Боби Петров

пада гръм,
но димът не е от горящи дървета,
синьо-зелено безвремие
и се носиш по бриза,
без риза и с някаква липса
на нещо по-важно.
наречи ме глупак,
но пак ще се сетя за едни лунички
и за нея
и тихо с китара в ухо ще остана
за малко на място с тъпа усмивка
и ще изчакам нощта да изгрее.

сънувах дим
сънувах огън
устата ми гореше
с нея думите пламтяха
и плюех пепел
и искри прескачаха в очите
ръцете ми безсилно хаотично
се опитваха
във въздуха да се стоварят
незнаен враг в лицето
да ударят
а сърцето ми се свиваше
не насън –
наистина
и тялото ми стегнало се беше
не мърдах, а болеше
и в съня съзнанието будно
се надбягваше със себе си
и така си мислих, че умирам
но усетих дланта ти върху
мене и
нежния досег на бледо спокойствие
и дъха на утрин
и дъха на блясък
и дъха на пролетни цветя
и дъха ти
и устните ти
меките ти устни
върху моите
и огънят угасна
и искрите се покриха
и ръцете спряха своя бяг
и съзнанието си почина
и тялото ми се отпусна
и събудих се спокоен
сякаш никога не съм заспивал.