11AM – от Боби Петров

с глава разбивам камъни,
разбивам нерушащи се стени,
с ръце дълбая ями,
копая дупки, заравям спомени,
но само в сънищата си,
защото всъщност
съм част от приключил цикъл
и не ще се освободя преди
да взема себе си в ръце
и да се изхвърля от горящия влак,
движещ се по все същия маршрут.
маршрутът счупен е
и не изисква ни един билет
но бавно в тинята потъва,
съставена от пот и мен и изкопана пръст,
в която сам съм се поставил и
в която май ще си полегна да поспя
само за още пет минути.

да се луташ из кратерите
на улиците и хората
и да търсиш все смисъл
без смисъл да има
е тъжно и страшно,
но най-вече човешко,
защото всеки от нас търси себе си
и търси изход от мъглата,
която е заляла този град
и за която единствено
си струва да се пише.
а изход няма или поне не привидно,
а крие се в слънцето,
което пък е странно срамежливо.
но ето го, прокрадва се,
идва малко по малко
и огрява тез кратери,
тези дупки в паважа
и дупките в нас и в душите ни,
които не ти позволяват да се откажеш.