11AM – от Боби Петров

разпервам кални криле,
един дъжд и ги няма,
един дъжд и ме няма,
отново съм прашен Икар,
потъвам в страховете си влажни,
пръст да бях, щях да остана.

къща на ръба,
под къщата – пропаст,
над къщата – мрачно небе,
в небето – млад облак,
в облака – дъжд,
дъждът е по-скоро топъл,
ще падне,
ще напълни улука със капки,
ще пропие в счупения покрив,
ще напои цветето в стаята,
което бавно умира,
ще възроди сякаш живота във къщата.

стопаните отдавна не живеят там.
един том на далчев прашасва на масата.

като спомен от чужд сън
сред локвите пристъпваш –
боса, мокра, но с вдигната глава,
прикривам те с чадър, но ме избутваш,
казваш:
“няма смисъл, това е само вода”.
и те прегръщам,
и съм мокър,
и “здравей” е просто дума,
а ти заслужаваш роман
или поне целувка под дъжда.