11AM – от Боби Петров

казват, че хиляди маршируващи обувки
в такт, без срам, през март,
могат да строшат и най-здравия ни мост.
защо тогава хората и техните забързани крака,
стъпващи безпаметно върху павета, улици и плочки
не трошат земята и не правят кратери милиони,
не дълбаят все надолу и надолу?
или пък го правят, но е тихо, бавно, крайно,
без финална дата или спомен,
без излишни напъни за разрушение?
мравките единствено ли знаят какво случва се
под краката ни, в пръстта,
в леглото на цветята и масивните дървета?
а ние губим се в ума си и си мислим, че е важно
да прескачаме от среща в среща и да бързаме,
без времето ни да е всъщност истинско.
часовникът ми на ръката се разтече по паважа
и потъна в дупката, която тъкмо издълбах с пета.
прощавай, град, със твоя мазохизъм
и тревоги, и любови, и зими, и лета,
и плашила, и прашен въздух.
прощавай, град, че газим те,
без едно “прощавай” да ти кажем.
прощавай, град, но утре ще ни няма,
почакай още малко и ликувай,
преди да дойдат други.

Иван беше на близо тридесет и беше наел едно от таванските помещения в блока. Беше дружелюбен към останалите обитатели на сивия кивот, макар те да не се държаха така с него. Младежът учеше метафизика в градския университет и, ако не се лъжа, беше в средата на своята докторантура със специализация в намирането на връзка между животите на хората, емоциите, които излъчват дърветата, и дали те вкупом са пропорционални на броя слънчеви зайчета, които едно дете прави в рамките на един астрономически час. Често Иван заставаше пред малкото си прозорче и наблюдаваше своите съседи, които бяха идеалната извадка за неговите проучвания.

Една блокова тайна, която ще ви издам е, че от време на време Иван гостуваше на небезизвестните, пък макар и леко мистериозни съботни обяди на господин Съмърсет, тъй като и двамата споделяха любовта по големите облачни птици и тяхните ритуали за чифтосване.