ако всички сме едно клише,
нека сме това със звездния прах,
за да знам, че аз и ти
сме всъщност едни и същи
и идваме от звездите
и все някога някъде
пак ще бъдем заедно
там горе,
сред празнотата на космоса.

Звезди.

29/12/2011

* * * * *

Той се изправи. Отдръпна се от леглото и се запъти към прозореца. Погледна към блещукащите хиляди звезди навън. “Толкова са много”, замисли се за момент. В главата му премина налудничавата идея, че всяка една звезда би могла да е нечия мечта – точно, както го бяха учили, когато беше малък.

Мечти? Кому са нужни? Той беше земен човек, нямаше нужда от мечти. Знаеше точно какво иска и как да го постигне. “Мечтите са за слабаците, които не могат да си поставят ясни цели”, засмя се той.

Погледът му бе вперен в звездите, но той не виждаше тях така, както ги виждаха неговите приятели – за него, звездите бяха просто блещукащи космически тела, намиращи се на милиони и дори милиарди светлинни години. Той не виждаше красотата на нощното небе, а съзнанието му забелязваше някаква звездна мрежа от… нищо – мрежа от светлини, подредени под някакъв строг ред и отговарящи на определени физични закони.

А колко грешеше…

Когато беше малък, той обичаше светещите точки в небето. Вярваше, че всяка една от тях е ангел, мечта, фея и какво ли още не. Въображението му чертаеше невиждани светове и картини сред звездната карта. Всяка вечер гледаше блещукащите звездици и мечтаеше…

Но това време отмина. Отдавна.

Светът го бе научил да не вярва вече на тези измислени приказки.

Светът го бе направил обикновен. Обикновен и скучен.

Звездите за него бяха просто звезди.

Bobby, out!

%d bloggers like this: