11AM – от Боби Петров

сега веднъж петър имаше колега, дето се казваше… не помня как, не е важно за историята. и петър супер много харесваше колегата, щото той пък беше супер пичага. колегата беше от ония хора, дето винаги знае точната шега, изчаква те за обяд и не харесва същите неща, които не харесваш ти. а да, и носеше бира в правилния момент.
та петър и колегата бяха в кръчмата до офиса една сряда на февруари и си говореха за поредния проект, който ралица от счетоводството беше омазала, ама тоя път здравата. и докато пиеха наливна ариана, петър каза “…ей толкова лесно се прецакват нещата. един ден си тук, в другия…” и щракна с пръсти. и това щракане закънтя в етера като звън от хиляди космически камбани, построени от бог, ама не нашия бог, а някой извънземен такъв, дето е още по.
и колегата замръзна.
поклати глава, а усмивката му изчезна и очите се изцъклиха. все едно се събуждаше от сън. и той наистина така правеше. ама не беше сън, а хипноза. щото колегата всъщност беше най-злия офисен дебил на света. от тия, дето идват първи и си тръгват последни и винаги обръщат внимание на това по време на оперативки. от тия, дето отговарят на служебни мейли в единайсе вечерта и те карат да се чувстваш гузно. а бе, тегав тип беше. и всичките му предишни колеги го мразеха и се ебаваха с него по време на обядите си. и понеже беше така, за рождения му ден го бяха подлъгали да отиде на хипнотерапевт уж да подсили литературните си таланти, щото той, нали, имаше фейсбук страница за поезия, която обаче не вървеше. ама колегата не знаеше, че хипнотерапевтът беше от нашите и вместо да го направи следващата звезда на жанет 45, в хипнозата го направи благ и хубав човек, дето после отиде на нова работа и стана любимец на всички и най-вече на петър.
и след тоя покварен обяд светът се обърна с хастара навън. и офисът от тая история все едно се запали и животът на всички стана адов. и петър беше тъжен, а колегата даже го повишиха, щото успял да реши проблема на ралица и даже спечелил пари за компанията.
и колегата всъщност се оказал антихристът и задвижил апокалипсиса, изкачвайки се по корпоративната стълбичка. и паднали бомбите и всички били чао, а злият дебилен смях на колегата закънтял из небитието редом със звъна на ония космически камбани, за които говорихме по-рано.

сега веднъж било петък късен следобяд. или “петък в пет”, както повечето хора пунктуално наричали този момент от седмицата. в петък в пет се случвали две неща: “нещата вървяли плавно, защото нищо не можело да се прецака” или “всичко се прецаквало за отрицателно време и петък в пет се превръщал в ад” – този случай не бил нито един от двата. в този точно петък в пет Пешо се намирал пред един блок някъде из столицата, кварталът бил един от онези, а самият блок – висок, дълъг, сив, с паркинг пред него, една мръсна полянка с няколко детски катерушки и нищо повече, но и нищо по-малко. Пешо седял пред този блок, броял етажите и балконите и си представял хората, които живеели вътре. описал ги по причудлив начин в своето тефтерче, а на корицата написал “Блоково”. част от това тефтерче аз вече публикувах, защото го намерих случайно изгубено някъде из софийските барове, а останалата, непубликувана част смятам съвсем скоро да споделя с теб. не за друго, ами ми се струва достатъчно интересно четиво.

Виках й Холи – първо, защото приличаше ужасно много на моята нова изключително прекрасна интернет татуирана любов от Пенсилвания, която носи подобно име; и второ, защото изрично ме помоли да не казвам истинското й име в тази история. А аз все пак се водя джентълмен, въпреки че често не ми личи, та мисля да спазя това си обещание.

С Холи имахме най-очарователното приятелство на света – от тия, наивните по детски му, в които си споделяте всичко и не очаквате нищо в замяна. Може би това се дължи на факта, че нашето приятелство протичаше основно онлайн, нищо че живеехме на 15 минути разстояние пеша един от друг. Говорихме си по цял ден, смеехме се, разказвахме си всевъзможни истории, а се виждахме веднъж на няколко месеца (разбирай по-скоро никога).

И така, Холи беше очарователна млада дама, която ме предразполагаше да се отпусна напълно и не след дълго станахме доста близки. Толкова близки, че в един от онези дни се заприказвахме за любов, романтика и нашите преживявания свързани с тези странни съдбовни теми. И отново трябва да направя вметката, че основно тя разказваше, защото, както сигурно предполагаш, аз бях полу-бос при тия разговори – можеш да кажеш, че ходих в тях по чорапи.

„Имаше един младеж, с който се бяхме запознали в нета, аз тогава учих в чужбина. Той беше общ приятел с едни близки мои състуденти и, от приказка на приказка, започнахме да си пишем постоянно.“ – започва тя историята.

„Я преди да продължиш, вземи това парче – хубав саундтрак ми се струва!“ – прекъсвам я безцеремонно аз… често го правех. Още се чудя защо не ми е направила забележка досега.

„О, не, не харесвам Björk. Аз тука си слушам едни по-готини неща… До къде бях стигнала? А, да – младежът. Ами да, получи се там една интернет романтика през лятната ваканция и, когато се прибрах обратно в Онази-страна-която-за-целта-на-разказа-няма-значение-коя-е и той, представи си, ме чакаше на летището…“

„Да бе?! И после кво?“

„Ми после… забихме се и той дойде да живее в нас за няколко месеца… Още първата седмица ме запозна с техните. Ебати странния тип беше. Абе същност беше ужасно мил.“

„Уоу… интересно. Ама сега очевидно не сте заедно?“ – питам я по-скоро риторично, щото знам, че гаджето й е свеж момък. По-скоро свеж, щото с мацка като Холи трудно може да си момък (в онзи смисъл на младеж с неоткъснато цвете… един вид).

„Ами не, разделихме се, ама ти да видиш Виктор колко е як!“ – Виктор е свежият момък, за който споменах по-горе. – „Още на една от първите ни срещи ми каза, че ме обича по един от най-милите начини на света: бяхме в един шумен бар и той буквално ми го показа… със сърце, направено от ръцете си, а после ме посочи.“ – усещам през Skype-a, че в този момент Холи се усмихва само като се сеща за тази случка, а може би дори подскача на стола си в офиса на другия край на София.

„Ей, това ми напомня за една от най-яките истории, които съм чувал в последно време. Свързана е с думите „Обичам те“ – и започнах да й разказвам историята, която един друг писател разказа на мен, та затова нямам право да описвам в този текст.

И всъщност, докато водихме този сладникъв, леко банален, но повече от прекрасен разговор, никой от нас не осъзнаваше, че Слънцето е изригнало по-силно от това, което астрономите са очаквали и с което ни успокояваха по новините, и само след няколко седмици всички щяхме да сме мъртви.