11AM – от Боби Петров

сега веднъж петър имаше колега, дето се казваше… не помня как, не е важно за историята. и петър супер много харесваше колегата, щото той пък беше супер пичага. колегата беше от ония хора, дето винаги знае точната шега, изчаква те за обяд и не харесва същите неща, които не харесваш ти. а да, и носеше бира в правилния момент.
та петър и колегата бяха в кръчмата до офиса една сряда на февруари и си говореха за поредния проект, който ралица от счетоводството беше омазала, ама тоя път здравата. и докато пиеха наливна ариана, петър каза “…ей толкова лесно се прецакват нещата. един ден си тук, в другия…” и щракна с пръсти. и това щракане закънтя в етера като звън от хиляди космически камбани, построени от бог, ама не нашия бог, а някой извънземен такъв, дето е още по.
и колегата замръзна.
поклати глава, а усмивката му изчезна и очите се изцъклиха. все едно се събуждаше от сън. и той наистина така правеше. ама не беше сън, а хипноза. щото колегата всъщност беше най-злия офисен дебил на света. от тия, дето идват първи и си тръгват последни и винаги обръщат внимание на това по време на оперативки. от тия, дето отговарят на служебни мейли в единайсе вечерта и те карат да се чувстваш гузно. а бе, тегав тип беше. и всичките му предишни колеги го мразеха и се ебаваха с него по време на обядите си. и понеже беше така, за рождения му ден го бяха подлъгали да отиде на хипнотерапевт уж да подсили литературните си таланти, щото той, нали, имаше фейсбук страница за поезия, която обаче не вървеше. ама колегата не знаеше, че хипнотерапевтът беше от нашите и вместо да го направи следващата звезда на жанет 45, в хипнозата го направи благ и хубав човек, дето после отиде на нова работа и стана любимец на всички и най-вече на петър.
и след тоя покварен обяд светът се обърна с хастара навън. и офисът от тая история все едно се запали и животът на всички стана адов. и петър беше тъжен, а колегата даже го повишиха, щото успял да реши проблема на ралица и даже спечелил пари за компанията.
и колегата всъщност се оказал антихристът и задвижил апокалипсиса, изкачвайки се по корпоративната стълбичка. и паднали бомбите и всички били чао, а злият дебилен смях на колегата закънтял из небитието редом със звъна на ония космически камбани, за които говорихме по-рано.

Нощта се разстилаше като килим, напоен с всички клишета, които ще прочетеш до края на този текст.
Улица. По-скоро шосе. Автомобил, а в него млад мъж. Видима възраст около 26-7 години. Викаха му Колекционера и то с право. Викаха му така, заради хобито, което беше захванал преди няколко години. Въпреки възрастта си, беше събрал завидна колекция от… всичко. имаше зъб от еднорог (уви, не беше успял да спазари самият рог), слънчев лъч в буркан, парченце от луната в автентична кибритена кутийка, била на борда на Аполо 11 и сълзи на самодива в малко шишенце, не по-голямо от палеца му. И всичко това бяха само нещата, които бе придобил в последния месец.
Общо взето Колекционерът сега пътуваше към морето, за да се срещне с един стар рибар, който му беше обещал жива русалка, а както може би предполагаш русалките бяха доста рядко срещани.
Защо Колекционерът искаше русалка и пътуваше в 4 през нощта към малко крайбрежно селце е въпрос, на който не съм сигурен, че мога да ти дам адекватен отговор без да ти разкрия малко повече за първия герой в това парче проза, а така ми се искаше да го оставя по-мистериозен.
Добре, накратко. Той е един от онези хора, които на 23 осъзнават, че нищо в живота им не е окей и не са сигурни дали това е въпрос на младежка глупост и желание да са различни или просто всичко около тях е дълбоко сбъркано – завършили са някакво образование, от което реално не виждат никакъв смисъл, имат работа, която изобщо не харесват и не са сигурни защо си чупят ежедневно нервите с нея, нямат кой знае колко и какви приятели, а за нещо по-интимно да не говорим. Обаче пък имат обща култура, която развиват. Имат и интереси, и хобита, които в случая на Колекционера бяха… колекционирането на неща – на истории, на предмети, на спомени, на всичко. Именно по този начин и успяват в някакъв момент да почнат да се изхранват, а по-късно и да разширяват колекцията си.
Беше чел преди време, че русалките са истинска рядкост, защото, откриеш ли русалка, значи си открил, едва ли не, злато. Ама истинско злато, не от ония, дето са просто жълти и струват пари. И това не е за друго, ами защото русалките са създания, които са безумно красиви и има шанс огромен шанс да се окажат истинската ти любов. Не случайно са и всичките приказки и анимационни филмчета, които съществуват – нали не мислиш, че са плод на нечия фантазия? Разбира се, че не – всичко е стопроцентова истина.
А в това малко селце, намиращо се на ръба на една скала, някъде из страната, обаче не сме сигурни точно къде, един дядо, а именно дядо Петьо, рибар от… абе откакто се помни, твърдеше, че е уловил именно такова митологично създание. И понеже внукът на дядо Петьо учеше в София и знаеше туй-онуй за компютрите, в момента, в който беше разбрал за улова, беше пуснал обява, че тая русалка се продава, щото стареца нямаше какво да я прави – да беше златна рибка, да я помоли да му сбъдне желания, ама тя не беше. Старецът любов имаше, жена му все още му правеше мекици всяка сутрин преди да се качи на лодката, деца имаше, всичко си имаше, да не кажем направо, че беше почти щастлив, щото не се интересуваше от нищо друго, освен от риболова – това можеше, това беше правил цял живот и това продължаваше да прави и сега.
Та Колекционерът пътуваше в своята кола, която, както сигурно предполагаш, също уж беше колекционерска, макар и да не й личеше много.
Прескачаме леко напред в историята и ето, вече е сутрин, някъде около 7 и младежът беше спрял край една варосана постройка накрай селото, близко до кея. В двора се виждаше една смокиня и няколко лехички с домати, а кокошките вече се бяха разбудили и пъплеха из курника, я снасяйки яйца, я закусвайки, я общувайки помежду си. Идилията се допълваше и от тънката лозичка, която се беше увила около вратника и беше причина за хвалби от дядо Петьо, който твърдеше, че тази малко лозичка прави толкова много грозде, че всяка година успявал да свари достатъчно ракия, за да издържи зимата. Разбира се, никой не му вярваше, но пък човек смее ли да спори с рибар.
Ето го, старецът излиза от дома си, обул скъсаните си гумени галоши върху плетените от бабата терлици, нарамил една торба с храна и малко винце за обяд и се беше запътил към кея, за да се качи на своята разбита, но някак си красива лодка – от ония, дето със сигурност можеш да видиш нарисувани върху платна на главната в Созопол.
Няма да влизам в детайли относно разговора, който дядо Петьо и Колекционера проведоха, само ще ти спомена, че се поздравиха, размениха си по няколко думи всеки за себе си, преминаха по същество, ала дядото не понечи да покаже доказателство за улова преди да види пари, а младежът не беше готов да покаже парите преди да види русалката. Спореха и се пазариха около час, когато най-накрая бабата не издържа, излезе от дома, грабна Колекционера за ръка и го заведе до бараката, намираща се зад къщата, леко встрани от външния клозет. Отвори вратата, а вътре се откри гледката на един голям казан, пълен с вода, в който къде спокойно, къде леко натясно плуваше една заслепяваща неподготвения поглед млада дама носеща рибена опашка вместо крака. Не, не беше червенокоса, както може би очакваш ти, човеко, гледал толкова много неща на Дисни, но имаше една особена красота, която трудно бих могъл да ти опиша. Приеми само, че, ако аз видя такова момиче, първата ми работа ще бъде да разтъркам очи, после ще се плесна може би леко по челото, ще се опитам да затворя устата си, а накрая ще бъда поразен от стрелата на малкия Купидон и то толкова надълбоко, че няма да знам кое ще бъде по-болезнено – да я извадя или да остана влюбен.
Колекционерът, както се предполага, е мъж с характеристики сходни на моите и реагира по подобен начин на описаното по-горе. Дядо Петьо, виждайки вперения поглед, зяпналата уста и лекото треперене в левия крак на младежа, започна да се смее, потупвайки го по рамото и казвайки нещо от сорта на „Ама ти си мислеше, че те лъжа… недоверчиви сте вие младите“. Разговорът след това премина директно на тема пари, а никой не си направи дори труда да попита момичето-риба какво иска и дали иска да отиде където и да е с този млад мъж. Тя всъщност, не знам дали очаквано или не, искаше да отиде с него, понеже в тази барака й миришеше на лайна – аромат идващ от близката септична яма и съответно въшнен кенеф, та където и да е другаде щеше да е по-добре, пък току-виж са я пуснали обратно в морето, ама не се надяваше много на това.
Ето, малко по-късно сделката вече е приключила, Колекционерът е натоварил русалката, заедно с казана с вода, на едно затворено ремарке, закачено на малката му кола, притежаваща всъщност едно единствено колекционерско нещо и това бяха двете плюшени зарчета, висящи от огледалото за задно виждане, които бяха висяли и в колата на Елвис малко преди да умре върху клозета, и беше готов да потегли на дълъг път към своя дом.
Краят на тая история ще бъде следния:
Колекционерът се беше влюбил и то не до уши, а до над тях или много под тях, зависи от гледната точка, и за момент беше забравил колко точно е тъп живота му и как най-накрая ще бъде щастлив, та дори можеше и да зареже тая работа с колекционирането, понеже то не беше нищо повече от бягство от тъпата реалност, в която живееше.
Русалката, пътуваща по не особено приятен начин в казан, пълен със застояла вода, набутан в затворено ремарке, в което въздухът миришеше на коне, може би защото вътре допреди няколко дни имаше именно това, беше по-скоро щастлива, защото се е отървала от селския живот, който никога не е бил за нея, и си мислеше, че всъщност може и да успее да хареса този младеж – той все пак не изглеждаше зле, можеше и да е читав и да се държи окей с нея и да я накара да се чувства добре извън морето и затворена в аквариуми до края на живота си.
Дядо Петьо тичаше с изработените пари към кръчмата, за да почерпи всички по стара рибарска традиция, понеже на него не му трябваше кой знае колко, за да се чувства окей и всичко, от което имаше нужда, беше малко алкохол и приятели, с които да го сподели – все пак на село какво да се прави друго, а и нали рибари са, мъже са, обичат да седят на маса – ще си разкажат някоя друга история, ще се посмеят, па после ще се приберат и ще си легнат я на леглото, я на двора.
А аз, аз ти разказвам тази история, защото поуката в нея е, че човек трябва да е упорит и да грабва всяка възможност, щото не знае къде ще му излезе късмета. Освен, ако не си русалка, де – тогава просто стискаш палци и перки всичко в живота ти да мине окей и да не се налага да излизаш на повърхността.