Човек би си помислил, че бихме били другаде, ама не – стояхме в един бар. Абсолютно стандартна обстановка. Не само защото това е такъв тип творба, а сякаш, защото всички интересни случки и истории започват именно по този начин. Няма значение сега, дай да ти разказвам.

В бара бяхме и пиехме бира след поредния работен ден. Работен за мен, защото събеседникът ми, Д, е един такъв тип човек, който нямаш идея с какво се занимава. Запознах се с него оня ден, случайно, на улицата. Помоли ме да го упътя до най-близкия магазин, за да си купи цигари и един шоколад. Обичал бил шоколад. С лешници. Цели. И докато ми го казваше, зеленоокият му поглед ме гледаше някак налудничаво. Няма значение…

Разказваше ми своята, цитирам „история, която не обхваща толкова дълъг период от живота ми, колкото човек би си помислил“.

Междувременно, на другия край на София, по същото време, една мацка се прибираше към вкъщи, ама беше някак нервна. Кварталът беше един от ония по-крайните, а тя вървеше, потропвайки с токчетата по тъмната улица, заобиколена от кални тротоари.

Бил женен, Д имам предвид, отскоро. Сравнително отскоро.

„Тогава ли почна тоя тъжен период?“ – питах го, а той ме изгледа ужасно свирепо, не обичал да го прекъсват.

Жена му била от дамите, които са очарователни по свой начин, но не била „нищо особено“. Ей това не го разбирам, не може да не е „нищо особено“, просто защото всеки е особен по свой собствен начин. Аз съм особен с това, че разсъждавам повече отколкото трябва, Д пък обичаше шоколад с лешници и така нататък. Няма значение…

Дамата беше стигнала входа на блока и си отключваше още по-нервно, едно такова сякаш просто се притеснява или очаква нещо, а не като да я е страх от това, че някой (или нещо) може да я нападне в тоя скапан квартал, особено както има една единствена улична лампа, която от своя страна премигва постоянно и издава ония звуци, от които ти настръхват косъмчетата на ръцете и врата. Отключи си и влезе, качи се в асансьора и се прибра. И зачака.

Влюбен бил, отново за Д говоря, ама един ден нещо се било променило. „Като по филмите стана“, каза ми и се разсмя. Усетил, че любимата му започнала да се отдръпва малко по малко и той не намирал логично обяснение за това. Търпял, опитвал се, ама нещата не отивали на добре.

А на звънеца на апартамента се позвъня и хубавата по някакъв обикновен начин жена се изправи и отвори. Пред нея стоеше мъж, висок, добре сложен, и се усмихваше. И тя се усмихна. Покани го вътре и започнаха да се събличат, ей така, без да кажат нито дума. А нервността в погледа й се беше стопила.

Предполагал бил, че тя му изневерява. Сигурен бил. Питах го как може да е толкова сигурен, а той ми каза, че я бил виждал. Обаче тя не знаела. „Как така?“, питах го, а той ми каза, че не бил наоколо, когато се случвал самия акт, но въпреки това ги виждал. Точно както сега. „Кога сега? Сега сега?!“ – „Да“, каза ми, „Точно като сега“ и се усмихна, а превръзката на окото му се повдигна лекичко и с ужас видях, че отдолу е празно, дупка. Беше едноок, а аз просто си мислих, че се е ударил или де да знам, нещо е станало.

Докато жената и високият мъж се бяха отдали на страсти, достойни за старите еротични, не – направо порно филми, едно самотно зелено око се беше подало от дамската чанта, изоставена на масата и ги гледаше.

Приказка.

29/01/2013

„Дядо, разкажи ми приказка!“ – детското гласче прозвънява в осветената от една единствена крушка стая.

„Каква приказка искаш да чуеш, Сашко?“ – пита дядото.

„Няма значение, твоите всичките са хубави!“

„Ама късно е вече, трябва да заспиваш, баща ти ще ми се кара…“

„Хайде де, някоя кратка, моля те!“

„Добре… Слушай сега:
Имало едно време, малки приятелю, една рибарска лодка с моряци – все напети и усмихнати младежи. Работели ежедневно, ловили риба, докато един ден…“

„… хванали златната рибка!“ – прекъсва го детето с ентусиазъм.

„Виж сега, искаш ли да чуеш приказката, или?“ – смее се дядото.

„Добре де, дядо, извинявай, мислих просто, че я знам…“ –казва Сашко с детска и наивна самоувереност, а после придърпва меката завивка.

„… докато един ден не чули прекрасен звук да се носи из морето. Чудили се дълго от къде идва и накрая сякаш самият вятър им показал посоката. Поели те по този път, а морските течения ги носили именно към източника на мелодията. Природата ги напътствала. И колкото повече се приближавали, толкова повече от песента чували – първо хармоничен звук, а после и ясен глас, човешки. Песента била прекрасна, не – повече от прекрасна. Представи си, Сашко, най-хубавата песен, която си чувал… а сега я умножи по сто! Толкова била хубава! И капитанът на лодката, едър и чернокос моряк, застанал на носа (Ха-ха, „нос“, засмива се момчето) и поглежда в далечината, където зърва една красива девойка, застанала на едно малко парче земя насред морето и пеела с пълно гърло, а над нея слънцето светело и попивало всеки един красив звук.“

„И после какво станало, дядо?“

„После капитанът и сирената се влюбили от пръв поглед. Той я качил на лодката и двамата отишли в пристанищния град. Там заживели заедно и после се оженили. И всички живели щастливо.“

„Ама, дядо, много бързо приключи тази история? Само това ли е?!“ – казва леко разочаровано момчето.

„Късно е, моето момче, трябва да заспиваш“ – възрастният мъж се изправя и тръгва към вратата.

„Чакай, дядо, чакай! Сетих се! Ти си бил моряк, нали? Капитан? А баба… помня, че баба пееше страхотно! Дядо, дядо, това в историята вие ли сте?“ – Сашко почти скача от леглото. Любопитството и радостта се преплитат в гласа му.

Дядото само се усмихва, загася лампата и затваря вратата след себе си.

Малкото момче дълго време помнеше историята, доразвиваше я в главата си, а като порасна я описа в роман, озаглавен „Историята на моите баба и дядо“, който му донесе десетки литературни награди и световна слава.

За жалост обаче той така и не срещна своята сирена – никоя жена не успя да му изпее достатъчно заинтригуваща песен, която да го накара да промени курса на своята лодка.

Риск.

28/01/2013

„Не е правилно“ – казва И, а тялото му е някак сковано – поне до втората водка.

„Нищо, виж, че на ухото ти му харесва“ – отвръща му Н. и го дарява с нежна целувка, от което му изпуква тъпанчето.

Времето беше гадно тия дни, та внимавах да не се хлъзна по шибаните улици. Реално дори и да падна, дори да си разбия скапаната глава в тротоара на кой ще му пука?!

„А той къде е?“ – А. се тревожи.

„Нямам идея… в последно време постоянно е навън, почти не се прибира“ – отговаря М. през сълзи.

И вървя из тоя малоумен град, пълен с малоумни билборди и светлинки и не хора, а идиоти.

„Харесва ми, но това не го прави правилно“

„А кое е правилно?“ – пита го стройната Н. и се усмихва чаровно, почти перверзно.

Идиотия, братче. Нищо не е както трябва, постоянно си мисля, че съм стигнал дъното, а после разбирам, че мога и да копая надолу.

„Мислиш ли, че ти изневерява, М.?“

„Честно ти казвам, не знам. Преди месец бих ти отговорила със сигурност с „не“, но сега… къде може да е?“

Кво ме гледат ся тия тъпи кукери? Напушен съм, пиян съм, и кво?!

„Ето, дръпни си още веднъж“ – казва И. и й подава цилиндричната цигара. Н. всмуква бавно с плътните си устни и го издиша в лицето му. И. се дави през усмивка.

Ей, аре само да не се бутаме, братленце, че ще спра и ще ти потроша главата. А така, обърни се, тръгвай си по пътя, не ми е вечер.

„А знаеш ли поне коя е тя, подозираш ли?“

„Там е проблемът, дори не мога да знам дали не се налива сам в някой бар…“ – М. продължава да плаче.

И кво като е червено? И кво като има засилени коли? Да го духате всички. Рискувам.

„Искаш ли да отидем у нас?“ – гласът на Н. става мек и шепнещ, докато цялото тяло на И. настръхва от това – водката си е казала думата.

„Нека… нека рискуваме.“ – И. знае, че жена му го чака – вече не му пука.

„Ами защо не му се обадиш?“

„Не смея.“

„Рискувай.“ – А. е най-добрата приятелка, но дори тя не може да помогне на М. да се успокои. Мъжът й беше някъде, най-вероятно пиян, и общуваше с някоя по-красива от нея. Знаеше го.

Не му се обади. Те се изчукаха и им мина. Той цял живот не успя да си прости тази еднократна грешка. Стана така, че те двете спряха да си говорят – да бе, да… приятелство.

А мен ме пометоха на улицата и успях да видя тия разговори отблизо, дето се вика – от първа ръка. Когато исках бях А., а друг път – Н. и се стараех да вляза в роля, ей така – от скука. Винаги обаче бях жена – с облика на кучката, която караше скапаното Пежо, дето ме отнесе.

%d bloggers like this: