Чарли беше един от онези персонажи, които винаги ме караха да се чувствам добре. Супер банално, но всяка сутрин го виждах как отива да си купува вестник (макар и да подозирам, че го правеше, за да има причина да говори с продавачката на будката) и се връщаше към блока с чаша кафе от машината в денонощния, докато аз отивах на работа с премрежен поглед и желание да си бъда в леглото.

Запознах се с Чарли в деня, в който се преместих в Лозенец. Тъкмо излизах, за да опозная квартала и да видя къде са ключовите магазин, аптека и алкохолен пункт, когато видях един момък да ми маха от другия край на улицата. В началото се стреснах, щото видимо не го познавах, ама прецених, че няма кво толкова да се случи (все пак живея точно до районното) и му помахах обратно.

Ще ме питаш и как изглежда. Ами средна височина (разбирай метър и седемдесет и нещо), на около 25-30 черна коса, неколкодневна набола брада, а тогава носеше раздърпани дънки, тениска, суичър от секънхенд и кецове – стандартно градско „типче“.

Та той дойде и се запозна с мен, казвайки ми, че се радва да ме види и други такива общи приказки. На въпроса дали сме се виждали ми отговори, че обикновено добрите запознанства започват случайно и просто съм изглеждал по „онзи свеж начин, който все по-рядко се вижда“. Поговорихме малко и някак бях сигурен, че това не е последния път, в който ще го видя.

Така и беше – Чарли стана един от любимите ми хора на тоя бял (на моменти сивкав) свят. Разбира се тогава не знаех, че Чарли е призрак…

Bobby, out!

Advertisements
%d bloggers like this: