11AM – от Боби Петров

разпервам кални криле,
един дъжд и ги няма,
един дъжд и ме няма,
отново съм прашен Икар,
потъвам в страховете си влажни,
пръст да бях, щях да остана.

вървя по неугледна пътека
понякога е хлъзгава
понякога е суха
тук-таме павирана
друг път кална или просто прашна
и всичко е потънало в сумрак
вървя и се препъвам в камъни
или в корени
или във тела
понякога дори си мисля
дали просто да не спра
но нещо ме тегли напред
и го следвам
една невидима ръка
държи моята и ме превежда
и ми показва пътя
и подозирам, че ръката е твоята
кажи ми само, ще дойде ли деня?