11AM – от Боби Петров

прочетох книга
разсъждавах над нея
медитирах
ала не открих
как да променя нещата
името й беше
“дзен и изкуството да хлътваш лесно”

ако ти трябва да си изкуство,
ще предположа, че си
като книгата, която се опитвам да прочета,
като музиката, която ми се иска да свиря,
като картината, която не съм сигурен,
че разбирам,
като филмът, който е заснет по онзи
изпипано перфектен начин,
като театърът, в който актьорите наистина
плачат на сцената.

но и аз и ти знаем,
че не си изкуство,
а си муза.

Седях на един стол, премислено разположен на балкона. Премислено, защото летните слънчеви лъчи се спускаха и напичаха голяма част от моето любимо място в апартамента, докато малката почти-гора от саксии с цветя и цветя в саксии скриваха едно ъгълче с прошарената си сянка. Столът беше по средата – нито на припек, нито на сянка.

Четях сравнително интересна книга от иначе модерния си таблет. Чудих се дали затова технологиите се развиват – за да можем да вършим стари и добре познати действия, но през по-объркани устройства. После се чу звук и осъзнах, че съм получил мейл – нищо, щях да го видя по-късно.

Пиех и кафе. Беше сутрин, все пак. Отпивах бавно от течността, примесена с малко обезмаслено мляко и точно две лъжички захар. Чувствах как кофеинът разширява вените ми и забързва кръвообращението, което пък точно в този момент се отрази и на един странен тик при дясното ми око, което от своя страна започна да потрепва нервно, сякаш чакаше някой да го помилва и да му каже да се успокои.

Уви това не се случи.

Всъщност нищо не се случи.

Това е един текст, в който няма действие. Изключаемо отпиването на кафе и четенето на книга, разбира се.

Всъщност аз и балкон нямам, а столът е ужасно неудобен.

Като се замисля, и кафето си изпих вече, а таблетът ми се зарежда в съседната стая.

Да, май и мен ме няма.

Добре, нека завърша така:

Това е един текст, в който няма действие и всъщност, аз също липсвам. Само тикът е там и окото ми нервно потрепва, опитвайки се да ми каже да се събудя.