ако всички сме едно клише,
нека сме това със звездния прах,
за да знам, че аз и ти
сме всъщност едни и същи
и идваме от звездите
и все някога някъде
пак ще бъдем заедно
там горе,
сред празнотата на космоса.

в космоса
няма място
за носталгия.
всичко,
от което имаш нужда
е в кислородната бутилка
и във дробовете ти.

бъдещето се прокрадва
с всеки лъч на слънцето.

тя е най-красивата илюзия

в тази част на видимия Космос.

посягам да я хвана за ръка –

проблясък, малкият Голям взрив,

образът й се размазва

и изчезва в мрака на нощното небе.

Мираж.

онзи Мираж, със спомена за който

заспивам всяка нощ.

 

А Вселената продължава да расте,

надува своя атомен балон.

не, че за мен има значение –

илюзията си е илюзия.

 

или не съвсем?

%d bloggers like this: