11AM – от Боби Петров

удар.
събуждаш се и плачеш.
удар.
ядеш торта и бягаш като луд,
пукаш балони, отваряш подаръци,
приятелите ти са навсякъде
и са кой от кой по-безгрижни.
удар.
влюбваш се за пръв път,
макар още да не знаеш,
че е влюбване.
удар.
целуваш момиче за пръв път,
приятелите ти вече са по-малко,
но някак по-истински.
удар.
мислиш си, че цял живот ще учиш,
нещата са се променили безвъзвратно
и продължаваш напред.
удар.
търсиш смисъла на живота,
опитваш се да разбереш кой си,
низ от приятелства, низ от любови,
низ от ситуации, които една с друга
не правят смисъл.
удар.
едната романтика.
деца. усмивки и семейни албуми.
почивка на черноморието,
куче и вноски за апартамент и кола.
удар.
децата ядат торта и тичат като луди,
надуваш балони и имаш странно дежа-вю.
удар.
побеляла коса и едно спокойствие,
което води течението,
по което си се пуснал.
грижиш се за другите много повече,
отколкото за себе си.
удар.
трудно се придвижваш,
четеш книги, гледаш телевизия,
не слушаш музика и не ходиш на кино,
защото вече не ги разбираш.
удар.
заспиваш и чуваш чужд плач.
някой от ударите сред клишетата
със сигурност ще е последен.

очите на оня стар дядо,
дето седеше безплътно,
и празно, без капка движение,
зад вратата на входа,
на светната лампа
и гледаше мен,
после асфалта,
после пак мен,
после нищото.
очите му шепнеха,
че не е съвсем истински,
че е бил някога,
че чака и дебне
да види деня пак безкраен,
но знае, че ден не ще дойде
и това ще е краят.

и когато в съзнанието
или пък този път наистина
светът е пред своя край
или пък вече е свършил
и наоколо е хаос
или пък вече няма нищо,
аз ще съм изгубен
или пък може би ще съм намерен
насред нищото,
но нещо ще ме влече
или пък направо ще ме тегли
или тласка
към някой край на света,
но не този, който вече сме срещнали,
и там, насред мрака,
или пък в светлината на новия свят,
си мисля, че ще открия теб,
или пък ти ще откриеш мен,
и ще бъдем първите хора,
които ще възродят живота,
или пък просто ще се обичаме
тихо в прахта.