поход.

17/06/2015

като пинокио
се правя на истинско момче,
тръгнал като дон кихот
да се бия с вятърни мелници,
напук на малкия принц
търся красивото с очи,
и всичко това,
защото като платон
съм в пещерата
и се опитвам да видя навън,
а всъщност гледам сенките,
играещи върху стената.

да гледам движенията й,
начинът, по който сбръчква чело,
как връзва косата си
(защото да, тя е по-красива с вързана коса,
която показва нежната й шия),
лекото потрепване на устните й,
когато не е доволна,
пръстите й, които изящно свиват
убийствена цигара,
начинът, по който я пали и я пуши,
как издиша дима,
как се смее, как говори,
това са дребните красиви неща, до които имам достъп.
толкова повече ми се иска да виждам
как се събужда, как се прозява,
как се разсънва,
как се съблича,
по-важното – как се облича,
как мие зъбите си,
как се храни,
как очите й се насълзяват,
когато гледа хубав филм
как ме целува, как заспива.
обаче ще перефразирам малкия принц:
“важните неща са невидими за очите”,
така де – поне за моите.

%d bloggers like this: