11AM – от Боби Петров

* * * * *

Прегърнах я. Притиснах я силно към себе си и зарових нос в косите й.

Вдишах я. Като ванилията, на която ухае. Като дима от цигарите, които пуши. Като въздуха, затоплен от нейното присъствие. Като свежестта на дните, когато тя е близо.

… като дъха й, при допира на устните ни.

Вдишах я.

И нея, и аромата й.

Bobby, out!

…пак я сънувах. Пълзеше по леглото, наведе се и ме целуна. После се сгуши в мен и заспа. Беше толкова красива…

На сутринта, след като се събуди, стана и отиде да ми приготви палачинки. А когато влязох в кухнята, тя ме погледна и се усмихна достатъчно широко, за да накара всяка частичка от мен да настръхне от удоволствие. Умирах за големите й очи, разрошената й коса и перфектното й тяло, прикрито единствено и само от карираната ми риза, закопчана накриво. Всичко в нея ме караше да я искам все по-силно и по-силно.

Определено съм хлътнал жестоко… и го казвам, поради факта, че не смея да използвам „онази” дума.

Да, щастлив съм.

Отново.

В съня си.

* * * * *

“… а когато се замисля всичко започва да става по-ясно и някак кристално чисто”, прошепна си той, докато отпиваше от чашата вино. “Усещам, че нещо трябва да се случи. Знам, че всичко има цел. Напълно осъзнавам, че скоро нещата ще се променят. Но… но не мога да проумея защо трябва да чакам толкова дълго. Не може ли поне един път всичко да стане така, както го желая. Нужно ли е всеки път да стоя и да очаквам съдбата да се намеси. Ами, ако я няма? Ами, ако съдбата не ме харесва?”

Стана и изключи диктофона. Тази негова автобиография го караше да влиза в меланхолични състояния, които изобщо не му допадаха.