11AM – от Боби Петров

твърде много се руши,
твърде малко се създава,
забрава е името ти,
ала лесно се забравя.
сивото е модно,
мудно някак си напред сивее,
човекът вдясно сив е,
блее подир тебе,
чака да отпие млякото ти,
светът да почернее,
а ти се кискаш в ъгъла
и стискаш в длан живота беден,
все едно е вуду кукла,
обречена да бъде сдъвкана,
изплюта, куха и захвърлена.
и ние с тебе се залъгваме,
че лесното е честно
и решенията са слабост,
радост няма, в локвата потъна,
салата, бира, телевизия,
евровизия, ама глупаво житейска,
ше спечели тоя, дето пръв извика
“заеби” и тва подейства,
нищо, че не е библейско.

градът е да се разхождаш
градът е да видиш нея на улицата
градът е да се запознаеш с нея
градът е да пиеш кафе с нея на пейка
градът е да откриеш, че е прекрасна
градът е да мине време
градът е да откриеш, че си хлътнал
градът е да се чудиш дали и тя е хлътнала
градът е да не си даваш мира
градът е да искаш да я видиш пак
градът е да не можеш да я видиш пак, не сега
градът е да искаш да й кажеш, че мислиш за нея
градът е да се срамуваш или страхуваш
градът е да живееш в кръговрат
градът съм аз.
градът си ти.
градът е тя.