11AM – от Боби Петров

Седиш, слушаш музика, пиеш сайдер и гледаш яйца, козунаци, агнешко и хора, които си честитят. Ама ти не празнуваш – не виждаш какво има за празнуване. Възкръснал бил… ами аз не съм го видял. Ама богохулствал съм бил – нека, то ще се разбере дали ще ме накажат за това.

Слушаш музика и осъзнаваш, че не празнуваш Великден/Възкресение/Ала-бала, ама празнуваш нещо много по-важно. Нещо, което не се празнува всяка година, всеки месец, всеки ден – за всеки момент няма въобще да коментирам. Празнуваш нещо, което хем те зарежда, хем те вкарва в своеобразна черна дупка и засмуква целия ти свят, оставяйки те празен.

Празнуваш меланхолията.

Празнична меланхолия, семейна меланхолия, любовна меланхолия, меланхолия на нашите деди – почти поетично. Чувството, че нещо вътре те разяжда, дълбае те, плюе те, смазва те, изгърбва те, изкривява мислите ти. Чувството, че нещо винаги не е наред. Чувството, че винаги правиш нещата грешно. Чувството, че нещо ти куца. Чувството, че не знаеш какво да правиш.

Меланхолия за масите.

И как променяш това? Лесно – не го правиш. Не можеш. Не си сигурен даже, че е здравословно да опиташ.

Слушаш музика, пиеш сайдер, смееш се на хората и се молиш вътрешно да няма ад, щото иначе ще гориш в него вовеки.

Молитвена меланхолия.

Знаеш какво ти липсва. Поне предполагаш. И не можеш да го стигнеш – поне не сега. Мъчиш се, молиш се, бориш се, спориш със себе си, самоубиваш мислите си.

Меланхолия на липсата.

И после спираш – рязко, болезнено, крайно. Спираш да мислиш, спираш да се бориш, спираш да се чудиш, спираш да чувстваш, спираш да хейтиш измисления празник. Спираш като цяло. Празен си. Не нарочно – просто така се случва… понякога.

Меланхолия на празнотата.

Bobby, out!