Той беше заровил лице в косите на нейния петък, предхождан от един съвместен четвъртък, който остана във времето някак недооценен по редица причини. В главата му, мисълта за предишната вечер беше толкова пъти повтаряна, че бе започнала да се изкривява и да се лута из коридорите между истината и фикцията.
С други думи – четвъртък вечер беше идеалната вечер, но само в ароматните спомени за дъжд, няколко откраднати усмивки, две сини очи, вперени в неговите и един силует, който беше изтекъл измежду прегръдката му като пясък в шепа.

след онзи сън си търсих разсъдъка няколко дни. уви, не го открих. в съзнанието ми се бяха запечатали проблясващите картини на чист ужас и няколко създания, които се прокрадваха из сенките на здравия разум, пълзяха из нишите на тънката лудост и завираха големите си уродливи ръце в кладенеца на надеждата. помня и очи като цепки, усти, покрити със слузести израстъци, и тела във форми, които не мога да опиша с думи.
най-лошото е, че не съм сигурен дали сънувах или за кратко време, сторило ми се цяла вечност, не се бях срещнал очи в очи със самото физическо проявление на страха.

сега веднъж видях една светкавица. нямаше гръм, нямаше звук, нямаше тътен, нямаше дъжд – една проста светкавица, една ярка ръка се пресегна от небето и хвана в дланта си къщата, стояща върху далечния хълм. когато постройката пламна, разбрах, че светлият гигант, пресягащ се за поздрав към онова семейство, носи проклятието да запалва всичко, което докосне. цар Мидас на унищожението. за миг къщата изчезна почти толкова бързо, колкото беше пламнала, ако не и малко по-бързо. нямаше писъци, нямаше реакции, нямаше сълзи.

а ръката се прибра и след няколко ужасно тихи минути се спусна отново.

гигантът просто искаше да си играе.

%d bloggers like this: