Костенурката на гошо

 

* * * * *

Сега веднъж Гошо имал костенурка. Всъщност нека започнем малко по-отдалеч.

Гошо учил право и бил от онези бъбриви младежи, които сякаш винаги успявали да накарат събеседниците си да се усмихнат. Въпреки че Гошо бил привлечен от филмите за индианци и от тези за рицари, той тайничко се надявал да бъде ветеринар, а не историк, както може би човек би предположил. Защо бил избрал да учи право би ме попитал, може би? Ами защото майка му така казала. А той всъщност искал да лекува рибките и другите животни.

Не, не си създавай грешно впечатление. Всъщност няма какво да те лъжа – Гошо реално е голям загубеняк и още от малък децата му се подигравали, защото дори в гимназията, отивайки до магазина, носил малко сметало, за да прецени какво да си купи и дали ще му стигнат парите.

Та започнах историята с костенурката на Гошо. Костенурката се казвала Спас и … сега веднъж се скрила толкова надълбоко в черупката си, че изчезнала и никой не я видял повече.

Ами… това е.

Иван беше на близо тридесет и беше наел едно от таванските помещения в блока. Беше дружелюбен към останалите обитатели на сивия кивот, макар те да не се държаха така с него. Младежът учеше метафизика в градския университет и, ако не се лъжа, беше в средата на своята докторантура със специализация в намирането на връзка между животите на хората, емоциите, които излъчват дърветата, и дали те вкупом са пропорционални на броя слънчеви зайчета, които едно дете прави в рамките на един астрономически час. Често Иван заставаше пред малкото си прозорче и наблюдаваше своите съседи, които бяха идеалната извадка за неговите проучвания.

Една блокова тайна, която ще ви издам е, че от време на време Иван гостуваше на небезизвестните, пък макар и леко мистериозни съботни обяди на господин Съмърсет, тъй като и двамата споделяха любовта по големите облачни птици и тяхните ритуали за чифтосване.

сега веднъж било петък късен следобяд. или “петък в пет”, както повечето хора пунктуално наричали този момент от седмицата. в петък в пет се случвали две неща: “нещата вървяли плавно, защото нищо не можело да се прецака” или “всичко се прецаквало за отрицателно време и петък в пет се превръщал в ад” – този случай не бил нито един от двата. в този точно петък в пет Пешо се намирал пред един блок някъде из столицата, кварталът бил един от онези, а самият блок – висок, дълъг, сив, с паркинг пред него, една мръсна полянка с няколко детски катерушки и нищо повече, но и нищо по-малко. Пешо седял пред този блок, броял етажите и балконите и си представял хората, които живеели вътре. описал ги по причудлив начин в своето тефтерче, а на корицата написал “Блоково”. част от това тефтерче аз вече публикувах, защото го намерих случайно изгубено някъде из софийските барове, а останалата, непубликувана част смятам съвсем скоро да споделя с теб. не за друго, ами ми се струва достатъчно интересно четиво.

%d bloggers like this: