един кец
пред другия,
стъпка по стъпка
по сивите павета.
приближавам се,
виждам те
в далечината.
стъпка след стъпка
образът примигва,
размазва се,
отмива се
от прашния вятър.
нима си градски мираж
или може би съзнанието
играе номера?
захождам бавно,
устремено.
кецът е развързан
и настъпвам връзката,
спъвам се и падам.
изправям стреснат поглед
почти веднага,
но ти не си вече там –
виждам само сянка,
моята собствена
мрачна
сянка.

тя е най-красивата илюзия

в тази част на видимия Космос.

посягам да я хвана за ръка –

проблясък, малкият Голям взрив,

образът й се размазва

и изчезва в мрака на нощното небе.

Мираж.

онзи Мираж, със спомена за който

заспивам всяка нощ.

 

А Вселената продължава да расте,

надува своя атомен балон.

не, че за мен има значение –

илюзията си е илюзия.

 

или не съвсем?

%d bloggers like this: