11AM – от Боби Петров

счупих оковите и танцувам
с танци африкански и
музика за хора с души,
кехлибар в чаша в ръката
и хора, с усти по километър
разтворени и зяпнали
в неделен плашещ пожар
от звуци и ритми
и малко нови, зимни мечти.
и после е пак понеделник,
и после отново идва бързо
като вятър в морето,
като ти да си тръгнеш,
като поредната чаша да свърши.
какво ни остава?
остава ни само малко от тази вечер
и после, приятел, наново започваме,
защото познаваме се и знаем,
че всеки път ще е по-добро.

ти си като музиката,
която се носи на талази и вълни
през въздуха
и през пространството,
през чашата с кафе,
през дъжда навън,
през ученичките, които се кикотят,
през цигарите в студените им ръце,
през забързаните коли и хора и кучета и дървета,
през падащите пожълтели листа,
през клишетата
и през мен,
а аз съм сякаш глух
и те пропускам.

искаше ми се
да мога да пея
или да свиря на нещо,
да рисувам,
да снимам,
да творя по начин,
който да докосва другите.
ала единственото,
което имам
са думите
и понякога
дори те ми убягват.
тогава те докосвам с очи.