11AM – от Боби Петров

мъглата те обгръща,
зелени ниви няма,
хладно е и толкоз,
павета, град и ями.
стига вече, тръгвай смело,
кецовете мен ме водят
все напред, все напред
и толкоз.

да се луташ из кратерите
на улиците и хората
и да търсиш все смисъл
без смисъл да има
е тъжно и страшно,
но най-вече човешко,
защото всеки от нас търси себе си
и търси изход от мъглата,
която е заляла този град
и за която единствено
си струва да се пише.
а изход няма или поне не привидно,
а крие се в слънцето,
което пък е странно срамежливо.
но ето го, прокрадва се,
идва малко по малко
и огрява тез кратери,
тези дупки в паважа
и дупките в нас и в душите ни,
които не ти позволяват да се откажеш.