11AM – от Боби Петров

точно в оня ден бях решил да се събудя и да стана птица. летеше ми се. а и ми се искаше да се махна от тая мизеря. та, събудих се, изправих се от леглото, погледнах през прозореца (беше хубав, ясен ден), отворих го, разперих ръце и започнах да махам. не след дълго ми пораснаха пера, тялото ми се смали и стана аеродинамично, устата ми се замени от човка, очите ми се изместиха встрани и тъй нататък и тъй нататък. стъпил с двете си тънки крачета на перваза, се бях загледал многозначително в един далечен облак, чудейки се в коя точно посока да тръгна – да беше зима, да бях отишъл на юг, ама то тъкмо беше пролет, та имах по-голям избор. реших да тръгна напред, пък където ме отвее вятъра (почти буквално). и хврък. летях, летях – над улици, над блокове, над хора, над гори, над поля, над реки. и тъкмо се радвах, че съм се отървал от всичко, реейки се някъде над едно езеро, когато чух едно глухо “пук” от далечината под мен, заболя ме рязко нещо в лявото крило, а докато падах, чух лай и един мъжки глас, който викаше “дръж, Балкане, хвани го тва пиле! довечера и аз, и ти ще вечеряме както трябва!”

къща на ръба,
под къщата – пропаст,
над къщата – мрачно небе,
в небето – млад облак,
в облака – дъжд,
дъждът е по-скоро топъл,
ще падне,
ще напълни улука със капки,
ще пропие в счупения покрив,
ще напои цветето в стаята,
което бавно умира,
ще възроди сякаш живота във къщата.

стопаните отдавна не живеят там.
един том на далчев прашасва на масата.

чичо Пламен живееше на третия етаж отляво. беше благ побелял мъж на незнайна за съседите възраст. бръчките в лицето му показваха само част от онова, което бе преживял, но дори само те вдъхваха сериозен респект. 
всяка сутрин чичо Пламен разхождаше спомените си по перваза на балкона, редейки ги един до друг и посипвайки ги с пепелта от запалената първа цигара. кафето си държеше в ръка, сякаш беше най-близкият му приятел. погледът пък беше вперен винаги нагоре, следящ белите облаци и дърпащ ги с тънки невидими конци напред-назад из небето.
друго любимо занимание на мъжът бе да се разхожда из квартала привечер, когато хората се прибираха от работа, децата играеха шумно по обсипаните с боклуци полянки, а кучетата тичаха ли тичаха след подхвърлените от стопаните им топки и пръчки. всяко едно лице, което чичо Пламен виждаше, оставаше запечатано в съзнанието му, зашиваше се като бяла прежда в мозъка и държеше разсъдъка му цял, пък макар и криво закърпен.