11AM – от Боби Петров

тя беше като светъл лъч,
отразяващ се във огледало:
бягаща, светла, заслепяваща,
неуловима и тъй крехко плаха.
тя беше като облаците,
които крият тази светлина
със своя сив навъсен поглед от високо
и деня заклещен във юмрука на страха.
тя беше минало без спомени,
бъдеще, без погледа напред,
но никога настояще,
никога.

само, ако тя знаеше.

никога повече нямаше да завали,
а вселенската тъга щеше да потъне
в дебрите на старото време.