питам се понякога
дали не оставих
част от себе си
там, на тавана,
под дървената ламперия,
между малките студени
четири стени,
пред единия прозорец,
вперен във небето,
при аромата на цъфналите
пролетни дървета
в Лозенец.

може би така направих,
но пък чувал съм
бъдещето вирее
на широко.

24, почти.

07/05/2014

аз съм тук,
той е на брега.
мен ме блъска вятър,
при него пък е бриз.
аз съм в стая
с дървен под,
със сини стени
и постери,
и гумени патета на рафта,
и книги, хаотично наредени на лавица,
и бирени бутилки по масата,
и полу-готова храна в чиния,
и бели врати,
и коркова дъска със спомени, които всъщност са отскоро,
и музика от колоните,
и хлад от леглото,
и празнота,
и поглед напред.
докато той е там,
у дома,
наивен,
забравен,
сред слънцето,
сред пясъка,
сред морето,
сред вълните,
сред изгубени приятелства,
сред умрели въздишки,
сред потънали мисли,
сред детски игри,
сред сглобяеми замъци от конструктор,
сред музика, от която ми се повдига.
всъщност аз съм той,
но него го няма,
разминахме се,
изгубих го.
аз съм насред улици
и хора,
и шум,
а той потъна.
и съм в града,
и градът ме поглъща,
и ме изплюва,
и хората не ме виждат,
и е хладно понякога,
дори когато пече,
и бирата ми казва наздраве,
и е хладно понякога,
и го търся, за да му благодаря,
че ме е докарал дотук
със своята наивно синя кола, носена от бриза,
която паякът на времето отнесе на някакъв забутан в съзнанието паркинг,
но не го намирам.
и бризът понякога е просто вятър,
и понякога е доста хладен.
и може би ми носи скрит аромат,
и ми ухае на теб,
а ти си се скрила при него и не те намирам.
и пред мен е само екранът,
и екранът е празен.
и екранът гледа напред.

%d bloggers like this: