11AM – от Боби Петров

изгубих те по пътя,
изгубих себе си във теб.
един поглед и край,
отмяташ коса зад ухото,
усмихваш се и после “здрасти”,
разминаване и “извинявай”,
някъде там някой
заговаря друг
и после още погледи,
още краткотрайни моменти,
може би усмивка,
може би дори неловка целувка –
и после кръговрат.
нощта е млада,
докато не изпием младостта й.

пада гръм,
но димът не е от горящи дървета,
синьо-зелено безвремие
и се носиш по бриза,
без риза и с някаква липса
на нещо по-важно.
наречи ме глупак,
но пак ще се сетя за едни лунички
и за нея
и тихо с китара в ухо ще остана
за малко на място с тъпа усмивка
и ще изчакам нощта да изгрее.

очите на оня стар дядо,
дето седеше безплътно,
и празно, без капка движение,
зад вратата на входа,
на светната лампа
и гледаше мен,
после асфалта,
после пак мен,
после нищото.
очите му шепнеха,
че не е съвсем истински,
че е бил някога,
че чака и дебне
да види деня пак безкраен,
но знае, че ден не ще дойде
и това ще е краят.