11AM – от Боби Петров

Обичам да описвам сънищата си. Има нещо невероятно мистериозно и същевременно успокояващо в тях. Имам чувството, че никога не сънувам кошмари. Или просто не ги помня.

Ето. Днес, мисля си, е вторник. Събуждам се след поредната нощ, обгърната от безвремие и безмерно носене в пустотата на съзнанието и въображението.

В главата ми е заседнал някакъв странен звук – като далечен вой, идващ от недрата на огромия жив Космос. Или пък от туловището на гигантски звяр. Веднага се опитвам да си спомня.

Да, картината бавно започва да се разгръща, стъпка по стъпка.

След като затворих очите си в понеделник вечер се пренесох на улицата. Същата тази улица, по която вървя всяка вечер, докато се прибирам към вкъщи. Павираната настилка е суха, въпреки че в реалността е зима и целият квартал е потънал във влага, сняг и лед. Вървя по улицата, около мен е по-скоро тъмно, значи е нощ. Уличните лампи, както обикновено, не работят. Къщите и ниските жилищни сгради са по-скоро мрачни – тук-таме се прокрадва светлина от кухненска лампа или звук от телевизионно предаване. Дърветата поклащат клоните си, сякаш да ми помахат.

Вървя по павираната улица и по навик гледам небето. Не, че обграждащата ме картина не е интересна – просто в нощното небе откривам спокойствие.

В далечината усещам тих звук. Сякаш съм го чувал и преди, знам какъв е и от къде идва, но не мога да направя връзката, не мога да се досетя.

За всеки случай свалям слушалките си, въпреки че съм наясно, че не е от музиката. Идва някъде отдалеч.

Усещам спокоен, топъл вятър. Дърветата се поклащат, лек прашен облак се извисява от улицата и полита напред. И с вятъра идва звукът – тих, по-скоро усилващ се, странен, смразяващ и в същото време спокоен. Като вой. Вой от дълбините на самия Космос.

Започвам да се оглеждам и някъде в далечината на нощната небесна шир откривам силует, който се движи, сякаш плува. Спирам и започвам да се вглеждам в приближаващата звездна сянка. Воят се усилва, започвам и да разпознавам силуета. Приближава се все повече.

След броени мигове над мен прелита кит. Да, точно така – кит, носещ се сред звездните точици. Кит, който издава онзи спокоен и специфичен звук. Не съм сигурен, но си мисля, че китът ми се усмихва, докато прелита над мен и размахва гигантската си опашка. Ама всъщност китовете винаги изглеждат сякаш се усмихват.

В сърцето ми се появява едно особено чувство на топлота. Дали предизвикано от самия звук, от топлия вятър или от осъзнаването, че съм просто прашинка – нямам идея. Усмихвам се.

Над мен прелита второ туловище. После още едно. И още едно. Цяло стадо гигантски космически бозайници плуват сред небесното нощно нищо. И издават онзи звук. Онзи свой вой. Сякаш да ми кажат, че ме наблюдават. Да ме поздравят и да ми помахат с огромните си опашки.

А аз седя на средата на улицата, взирам се в небето, и в тях, и се усмихвам.

* * * * *

P.S. разказът върви с песен. приемам предположения коя е тя.

Bobby, out!