градска симфония.
16/10/2014
нецензурни думи по стените,
тротоари със стотици дупки,
асфалт без улици
и улици без асфалт.
бързащи хора с усмивки в джобовете,
кисели очи с лимонови сълзи прикрити,
петна от кал по панталоните, полите,
кучета бездомни и бездомници със кучета,
мрачни облаци над падаща мазилка.
тъжни балкони с увяхващи цветя,
на които старици плетат чорапи,
за да им е топло през зимата,
която надали ще преживеят.
огън в центъра, в двор и дим
и казан с буркани зимнина,
а магазинът отстрани предлага прескъпо прошуто
и домашна паста на цената на пет хляба.
усмихнати лица от билборди за цигари,
под които кашлят пушещи скинари,
които до скоро са плюли в лицата на чужденци,
от които трябвало да пазим жените и децата си
и като цяло къде се намираме и къде отиваме –
никъде е отговорът, но и той не е на сто процента сигурен,
а аз и ти и тя и той се давим в газове и прах и стърготини
като хамстери в аквариум и колелото,
което напразно въртим се зове живот,
и аквариумът е град с плътни затъмнени стъкла,
но именно този град обичам
и дори не знам защо.
Love to love.
01/04/2012
Неделно е. Ровя из моите си неща – стари и не-чак-толкова.
Попаднах на това. Приятно четене:
* * * * *
Текстът е писан на 20-ти август 2011-та година.
Малко таванско помещение. Бюро. Пред мен прозорец. Небето е единствената гледка, която виждам. Но не ми и трябва друга. Часът е 13:00, а аз още допивам кафето си. Музиката кънти в ушите ми и ме кара да се усмихвам. Поглеждам напред – синевата е там заедно с няколко клона от големия кестен в двора. Това е моят живот сега. Това и синевата, през която преминават белите силуети на прелитащите самолети.
Поглеждам напред и виждам пухкав облак. Замислям се. Отпивам глътка кафе. Усмихвам се. Какво се случва? Усещам някакъв трепет в себе си. Усещам нещо, което сякаш отдавна бях забравил. Какво ли е то?
Колелата на живота се завъртат и ме вкарват в онзи коловоз, от който излизане няма. Или всъщност има, но трябва да мислиш извън рамките. Толкова е лесно да те погълне сивото ежедневие. Толкова е лесно да бъдеш един от всички. Но когато синевата ти е приятел и е нещото, което те събужда сутрин, всичко е някак по-лесно. Знаеш, че животът е пред теб, че някъде нещо винаги се случва. Усещаш. Чувстваш.
Отпивам глътка кафе и поглеждам напред. В главата ми бушува водопад от мисли. Мисли, които сякаш бях забравил. Мисли, които ме определят като човек, а аз бях оставил да прашасват в дълбочината на съзнанието ми. Какво се случи? Сивота, еднообразие. Да, това се случи. Но не за дълго. Музика, небе, усмивки – това съм аз. Това съм и винаги ще бъда, независимо от ежедневието. Трябва да си го припомням по-често. А някъде там, дълбоко в съзнанието ми, диктувано от поривите на сърцето ми, се прокрадва една единствена мисъл, която ме кара да изтръпвам. Една мисъл, едно усещане, едно чувство, което ме прави МЕН самия:
„Обичам да обичам.”
* * * * *
Bobby, out!
11AM - от Боби Петров 