11AM – от Боби Петров

очите на оня стар дядо,
дето седеше безплътно,
и празно, без капка движение,
зад вратата на входа,
на светната лампа
и гледаше мен,
после асфалта,
после пак мен,
после нищото.
очите му шепнеха,
че не е съвсем истински,
че е бил някога,
че чака и дебне
да види деня пак безкраен,
но знае, че ден не ще дойде
и това ще е краят.

едни очи в повече.

малко по-зелени
и красиви,
отколкото щастливи,
вперени във нищото,
а не във мен.

искаше ми се
да мога да пея
или да свиря на нещо,
да рисувам,
да снимам,
да творя по начин,
който да докосва другите.
ала единственото,
което имам
са думите
и понякога
дори те ми убягват.
тогава те докосвам с очи.