11AM – от Боби Петров

Той беше заровил лице в косите на нейния петък, предхождан от един съвместен четвъртък, който остана във времето някак недооценен по редица причини. В главата му, мисълта за предишната вечер беше толкова пъти повтаряна, че бе започнала да се изкривява и да се лута из коридорите между истината и фикцията.
С други думи – четвъртък вечер беше идеалната вечер, но само в ароматните спомени за дъжд, няколко откраднати усмивки, две сини очи, вперени в неговите и един силует, който беше изтекъл измежду прегръдката му като пясък в шепа.

петъкът ти мирише на слънце,
петъкът ми мирише на теб
и на уикенд със теб
и на закуска в леглото
и може би на кафе, но не разтворимо,
а кубинско и силно и свежо.
петъкът ще отлети за нещо като миг
и после остава само споменът,
на който ми мирише всеки петък.

сега веднъж било петък късен следобяд. или “петък в пет”, както повечето хора пунктуално наричали този момент от седмицата. в петък в пет се случвали две неща: “нещата вървяли плавно, защото нищо не можело да се прецака” или “всичко се прецаквало за отрицателно време и петък в пет се превръщал в ад” – този случай не бил нито един от двата. в този точно петък в пет Пешо се намирал пред един блок някъде из столицата, кварталът бил един от онези, а самият блок – висок, дълъг, сив, с паркинг пред него, една мръсна полянка с няколко детски катерушки и нищо повече, но и нищо по-малко. Пешо седял пред този блок, броял етажите и балконите и си представял хората, които живеели вътре. описал ги по причудлив начин в своето тефтерче, а на корицата написал “Блоково”. част от това тефтерче аз вече публикувах, защото го намерих случайно изгубено някъде из софийските барове, а останалата, непубликувана част смятам съвсем скоро да споделя с теб. не за друго, ами ми се струва достатъчно интересно четиво.