да ти кажа нещо.

писмо в невидима бутилка,
празен лист в стъкло,
думите са все размити
и по пътя ще изпаднат до една.

Мила Ти.

21/02/2014

Мила Ти,

Ние с теб може би не се познаваме, макар да го чувствам по друг начин. Реално аз може и да не съм те виждал, нито пък ти мен. Но това може и да не е така. Не, днес няма да пиша разказ за това как те срещам, тъй като уви, не съм го направил. Пиша ти, за да ти кажа, че снощи те сънувах. И то не за пръв път. Сънувах те и ти беше прекрасна – по онзи начин, който неведнъж ме е карал да се усмихвам и да желая да съм по-близо до теб. Не помня какво се случи съвсем в съня, но няма и значение – просто защото това е сън. Всъщност ти пиша, за да ти кажа, че ми липсваш. Трябваше ми доста време, за да го осъзная, но ето – казах го. Липсваш ми, а дори не съм сигурен, че те познавам. Един вид „носталгия по бъдещето“ – израз, който напоследък ми се струва, че използвам доста често, пък било то и не в реалността.

Днес си говорих с една стена. Знаеш ли, научих много от нея – научих много за себе си. Именно тази стена ме накара да осъзная, че имам нужда да си тук. Не за друго, ами защото смятам (нямам как да знам със сигурност все пак), че, ако си наблизо, ще се чувствам много по-добре и по-истински – ще бъда по-добрата версия на себе си. А може и да се бъркам, макар да ме съмнява. Ако ти си наоколо, ще се вслушвам във всеки твой смях, ще виждам всяка твоя усмивка и ти никога няма да си ми достатъчна – като любим аромат, който си спомняш от детството и който никога не ти стига, защото ти носи емоции, напоени със спомени.

Знам, че това писмо е изключително банално. Знам и че най-вероятно никога няма да го прочетеш. Знам обаче и че аз имам нужда да го напиша и да го изпратя в малка бутилка – просто защото алтернативата би била да си мълча, а ми омрзъзна.

Моля те, ако четеш това, усмихни се. Пък после ми изпрати тази усмивка обратно.

Твой,
Аз

От много малък пишеш. Мисля си, че беше на 5, когато написа първата си „приказка“. Не помня каква беше и ще ме извиняваш, че ти го казвам, но беше по-скоро ужасна. Прочетох я на един дъх, въпреки всичко. Защото те харесвах. Не, аз още те харесвам – просто тогава беше някак по детски наивен и сладък.

После порасна. Реално погледнато първоначално порасна само на размери, но продължи да пишеш. По онзи твоя си, наивния начин. Хората, най-вече твоите приятели, те четяха и понякога харесваха нещата ти… или поне така казваха, та нали ти бяха приятели и трябваше да те подкрепят. И аз те четях. Понякога скришом, докато ти спеше, и поправях малките правописни грешки, които допускаше от невнимание.

Годините се нижеха. Ти продължи да растеш на размери, ето, дори ти поникна брада. За съжаление детето в теб все още надделяваше и те караше да правиш глупости. А после описваше тези глупости, променяйки малко историята и представяйки всичко за художествена измислица. Нищо, аз пак бях до теб и те четях, а после вътрешно се смеех, защото виждах през жалките ти опити да прикриеш собствените си грешки чрез литературни похвати и описания.

Гледай, все още си същия – вече спря да се променяш. Поне на външен вид. За сметка на това изцяло подмени същността си. Вече не си онова момче, което се чудеше как да пробута смешната си приказка на родителите си. Вече дори не си момчето, което пишеше нещо-като-автобиографични текстове. Вече си по-скоро младия мъж, който пише за неща, които иска да му се случат. Не те разбирам – понякога ми се струва, че опитваш да живееш чрез въображението и желанията си, а не чрез сетивата и възможностите си. Въпреки всичко аз продължавам да те наблюдавам, да те изучавам и да чета твоите опити за проза и поезия. Все още си мисля, че можеш да се справиш доста по-добре, но те подкрепям, защото знам, че се стараеш истински.

И сега, когато оставям тази своеобразна бележка във въздуха, ти сигурно се чудиш кой съм аз? Истината е, че не мога да ти отговоря. Не защото не съм наясно, а защото по-скоро няма да ме разбереш.

Аз съм другото ти Аз. Аз съм онзи, който израсна заедно с теб, помагайки ти да се справиш с живота. Аз съм твоето въображение, аз съм (понякога) твоята муза. Аз съм очите на хората в света, които могат да те погледнат отстрани и да те (о)познаят. Аз съм във въздуха, който вдишваш, когато (се опитваш да) медитираш. Аз съм лъчите светлина, блещукащи в нощното небе, докато слушаш музика и вървиш по мрачните павирани улици, подреждайки хилядите борещи се в главата ти мисли.

Искаш да знаеш кой съм? Нямаш нужда от това. Имаш нужда да знаеш само, че съм тук и че ще се срещаме всеки път, щом напишеш нещо. Може и да те критикувам, но не се плаши – помни, че израстваме заедно.

Bobby, out!

%d bloggers like this: