11AM – от Боби Петров

главата ми тече,
все едно е часовник на Дали,
все едно е от восък,
все едно пламък някъде в нея гори.
пламъкът обаче ще изгасне,
някой ден, не сега,
и тогава восъкът ще приеме форма
и на тая форма ще й е трудно
да се впише в други форми.
дано фитилът ми се окаже дълъг,
дано вместо да се излея в крив калъп
се чуе един тътен, един трясък,
и експлозия отвътре
да открие нови хоризонти.

липсва ми
онази страст
онзи хъс
онази ярка и блестяща
любов
с която някой някъде
прави нещо
което наистина обича
а ти тлееш и гаснеш и затъваш
надълбоко
и калта те поглъща
и дъждът те убива
и хората те отвращават
и пламъкът изчезва
и пламъкът изчезва
и пламъкът
из
чез
ва.