казват, че хиляди маршируващи обувки
в такт, без срам, през март,
могат да строшат и най-здравия ни мост.
защо тогава хората и техните забързани крака,
стъпващи безпаметно върху павета, улици и плочки
не трошат земята и не правят кратери милиони,
не дълбаят все надолу и надолу?
или пък го правят, но е тихо, бавно, крайно,
без финална дата или спомен,
без излишни напъни за разрушение?
мравките единствено ли знаят какво случва се
под краката ни, в пръстта,
в леглото на цветята и масивните дървета?
а ние губим се в ума си и си мислим, че е важно
да прескачаме от среща в среща и да бързаме,
без времето ни да е всъщност истинско.
часовникът ми на ръката се разтече по паважа
и потъна в дупката, която тъкмо издълбах с пета.
прощавай, град, със твоя мазохизъм
и тревоги, и любови, и зими, и лета,
и плашила, и прашен въздух.
прощавай, град, че газим те,
без едно “прощавай” да ти кажем.
прощавай, град, но утре ще ни няма,
почакай още малко и ликувай,
преди да дойдат други.

тротоар.

14/09/2014

животът ти е тротоар –
със плочки,
плюещи или пък прави
или липсващи
или разбити,
може би дори и без,
изпълнен с много кал,
когато ти предложат дъжд.
и пръскаш хората
без дори да кажеш “извинявай”,
а може би настилката е хлъзгава
и поднасяш всеки крак дори за малко.
или пък си тъкмо ремонтираната част,
която всички предпочитат,
ала надали, защото
никой не е толкова харесван.
казваш, че може би си във ремонт,
но не сме ли всичко именно така –
от днес за утре винаги разбити,
оградени с ленти
и табели “внимание”,
които биват пренебрегнати,
докато се опитват хората да те заобиколят
или директно върху теб да минат.
и понякога, само
понякога,
някой е на улицата с колело
или с куче
или със кола
и те поглежда
и си мисли как ли ще изглеждаш,
ако вземе инструменти и
просто те поправи.

%d bloggers like this: