11AM – от Боби Петров

изгубих те по пътя,
изгубих себе си във теб.
един поглед и край,
отмяташ коса зад ухото,
усмихваш се и после “здрасти”,
разминаване и “извинявай”,
някъде там някой
заговаря друг
и после още погледи,
още краткотрайни моменти,
може би усмивка,
може би дори неловка целувка –
и после кръговрат.
нощта е млада,
докато не изпием младостта й.

тя беше като светъл лъч,
отразяващ се във огледало:
бягаща, светла, заслепяваща,
неуловима и тъй крехко плаха.
тя беше като облаците,
които крият тази светлина
със своя сив навъсен поглед от високо
и деня заклещен във юмрука на страха.
тя беше минало без спомени,
бъдеще, без погледа напред,
но никога настояще,
никога.

най-красивото момиче на света
седеше на съседната маса,
имаше руса коса,
черти отвъд тази реалност и
излъчваше вселенско щастие,
което попивах с неблагодарни очи.
най-красивото момиче на света
изглеждаше заето,
потънало в своя компютър,
отпиваше от чаша със сламка,
а устните й бяха сочни, свити, райски.
бях впил поглед в
най-красивото момиче на света,
което седеше на съседната маса,
но тя дори за миг не ме погледна.