име.

11/08/2018

името ѝ беше младост.
с детско нетърпение и големи очи,
с желание да порасне бързо,
с непозната популярност
и жажда за живот.
с пътуваща душа
и радост, когато се срещнем,
дори и сега.

името ѝ беше изненада.
с постоянно присъствие, което
огряваше всички стаи в света.
с радващи очите букви
и далечна неяснота.
с твърде ранна смелост,
със сбъдване на желания
и студено разочарование.

името ѝ беше лято.
с неочаквана поява
и звънтящ удар през лицето.
с вихрушка и буря и вятър
и поезия и приятелство
и неизказани думи.
и път напред,
и всичко е окей.

името ѝ беше притеснение.
с разбито сърце и сини очи,
с премерен и забранен фалстарт
и почти безкрайно тлеене,
като нероден феникс,
като цигара в пепелник,
като дъжд през пролетта.

името ѝ беше граница.
с познати светоглед и смях
и недостъпност и студена красота.
с кецове и вечен оптимизъм,
с липса на бъдеще и лека тъга.

името ѝ е силует.
с все същите черти,
с половината от моята душа,
с разруха и безвремие
и временна лудост.
но и с желание за повече
и борба за липсващото.
здравей.

Advertisements

абсолютно се абстрахирам
от бясните бели баналности, дето
винаги важат във вечността, когато
гасне горящата гора отвътре.
дано само денят до края си
епохално започне да ехти
в живота ни преди да станем жалко жадни.
затова започвам да заливам и запалвам залеза
и искрено искам истината
да звучи редом с йероглифната йерархия на йерусалимския рог,
а калният кръг на края
да лумне в летяща линия
минути преди мигът да се мумифицира
в непосилното нищо на нашата нервност.
определено осмислям сега оригиналната
проста парадигма на пустото пространство,
в която се реем регулярно и рушим ритъма.
стига ми само сега да спася символа
на тихата традиционна тъга, носеща тътена
в ушите на упоритата ни уродлива умора.
фикция, вярвам, е физиката на фрикцията,
хранеща хилавите хапливи хора в света.
затова цитирам цигулките в цялата им целенасоченост
да честитят често чевръстите чаровности
на шибания шавлив шит,
в който щипем щетите на щурата щедрост.
смея да прескоча напред, защото
в юртата сме седнали, завити с юргана,
и ме е яд, че ядецът остана при теб. язък.

моментът на въртене
създава кръговрат
и цикъл след цикъл след цикъл
се сменя все същото.
година, месец, ден,
картини се повтарят
и разказват позната до болка история.
а отправната точка съм аз
и винаги някоя тя.
понякога и тя е все една и съща.

%d bloggers like this: