11AM – от Боби Петров

наслаждаваш се
на всяка капка въздух
всяко вдишване от дъжд
и всеки допир от прохладата
които носят нищо повече
от временно разсейване
и може би понякога
леко изтръпване
и усещане за лекота.
останалото е тиня
и асфалт и прах
и самота
и море от неистини
в средата на което си сам
с една платноходка
а вятърът е отишъл
в командировка
и не ще се върне скоро.

някой ден ще изчезна
и ще стана звезден прах.
не от този бляскавия,
а от другия, който не виждаш,
но е винаги до теб,
от който си създадена,
който подклажда слънцето,
блестящо в очите ти,
който е вътре в цветята,
стоящи в косите ти,
който присъства в чашата,
докосваща се до топлите ти устни,
който прониква дълбоко в сънищата
и те кара да се усмихваш.

човек би предположил,
че нямам търпение,
а всъщност и сега ми е добре,
когато те наблюдавам тихо,
докато лежиш до мен.

вървя по неугледна пътека
понякога е хлъзгава
понякога е суха
тук-таме павирана
друг път кална или просто прашна
и всичко е потънало в сумрак
вървя и се препъвам в камъни
или в корени
или във тела
понякога дори си мисля
дали просто да не спра
но нещо ме тегли напред
и го следвам
една невидима ръка
държи моята и ме превежда
и ми показва пътя
и подозирам, че ръката е твоята
кажи ми само, ще дойде ли деня?